ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Интуицията ми го отрече. Съзнание, тяло и дух се разбунтуваха срещу него. Той вече не съществуваше. Не беше истински. Шепотът в слушалката от другата страна на линията беше въображаем, породен от умората. Чаках, без да продумам. След малко той отново заговори:
— Не си затворил, нали? Там си още… моят remplaçant[8] . Първото, което ми хрумна, бе, че вече ми говори на „ти“.
После чух стъпки в коридора — може би беше Гастон, нямаше значение кой е, реагирах машинално и казах в слушалката:
— Да.
— Обаждам се от Довил. С твоята кола съм. По-късно ще пристигна в Сен Жил. Смятам да се появя на свечеряване, иначе има опасност някой да ме види. Предлагам да се срещнем в седем.
Намразих го още повече заради безцеремонната му увереност, че безропотно ще приема нарежданията му.
— Къде? — попитах.
Онзи замълча за миг, вероятно се замисли. После тихо каза:
— Знаеш ли къде е къщата на управителя на фабриката? Мислех, че ще предложи хотела в Льо Ман, където си беше направил с мен първата… и последна злостна шега. Това щеше да бъде неутрален терен. Предложението да се срещнем в къщата беше поредното предизвикателство.
— Да — отговорих.
— Ще оставя колата на пътя в гората и ще дойда откъм овощната градина. Чакай ме в къщата и ми отвори. Ще дойда към седем часа. — Той затвори, без дори да каже „дочуване“.
Излязох от тясното килерче. Гастон и Жермен сновяха между кухнята и трапезарията с подноси с обяда. Отвън се чу бръмчене на кола — вероятно Пол и Бланш се връщаха от фабриката. Скоро всички щяхме да седнем на масата.
Изпитвах силен гняв, същевременно бях предпазлив и спокоен. Сега аз бях господарят тук, а Жан дьо Ге — натрапникът. Замъкът беше мой, хората, които след малко щяха да седнат около масата в трапезарията, бяха моето семейство, моя плът и кръв, взаимно си принадлежахме. Той нямаше право да се върне и отново да ги обсеби.
Отидох в салона — графинята още седеше там и оглеждаше помещението, забелязах, че мебелите отново са разместени. Жюли беше излязла, вероятно беше отишла да прибере покривката от дамаска.
— Кой се обади по телефона? — попита графинята.
— Един познат, който видял некролога във вестника.
Тя въздъхна:
— Навремето никой не би си позволил да телефонира в подобен момент. Това е липса на такт. Възпитаният човек трябва да изпрати съболезнователно писмо и цветя за мен. За съжаление изисканите маниери вече са минало.
Приближих се до нея, хванах ръката й:
— Как си? Не исках да те питам пред Жюли.
Старицата ме погледна и се усмихна:
— Изкарахме нощно бдение, а? Ти спа на креслото, а пък аз не мигнах. Грешиш, ако мислиш, че ще бъде лесно.
— Не съм казал, че ще е лесно. Напротив, ще бъде най-трудното, което си правила.
— Заради теб трябва да се откажа от спокойствието и приятните сънища, така ли? Само защото искаш отново да бъда господарката в този дом. Откъде да съм сигурна, че няма да размислиш и пак да ме прокудиш в онази стая?
— Няма! Не, няма!
Внезапният ми изблик на чувства очевидно й се стори забавен. Помилва ме по страната и промърмори:
— Лошото е, че си много разглезен. Сутринта с Жюли доста си поговорихме и стигнахме до това заключение. Всички тук се жертват заради теб. Ако ми призлее, както вероятно ще стане, вината ще бъде само твоя. — Тя млъкна, доволно се огледа и добави: — Знаеш ли, докато бяхме в параклиса на болницата, забелязах, че Франсоаз за пръв път изглежда като аристократка. Ще се гордея, когато утре толкова много хора ще дойдат да изкажат съболезнованията си. Голяма утеха е да не се срамуваш, когато снаха ти умре.
Гастон влезе и обяви, че обядът е сервиран — говореше тихо в знак на траур. Докато вървяхме по коридора, графинята промърмори:
— Обстановката ще стане още по-изискана, когато донесат цветята. Ще поръчам лилии, колкото и да струват. В края на краищата ще ги плати Франсоаз. Дължим й го.
Другите вече бяха насядали около масата в трапезарията. Пол и Бланш приличаха на заговорници, ала не изглеждаха смутени и лукави, а щастливи като деца, чието тайно желание се е сбъднало. Както винаги Бланш прочете молитвата, но този път ме погледна; не се усмихваше, ала беше спокойна и самоуверена — разбрах, че тази сутрин все пак съм постигнал нещо: може би още не беше простила на брат си, но поне скръбта й не беше толкова силна.
Изчаках графинята да седне срещу мен и й казах:
— След като отново пое ролята на домакиня, възнамерявам да направя и други промени. Вече ги обсъдих с Бланш, Пол и Рене. Пол ще стане наш търговски представител, непрекъснато ще пътува заедно с Рене.