Новината изобщо не й направи впечатление. Тя набоде на вилицата си бъбрече и го подхвърли на териерите, които седяха на пода до нея.
— Прекрасна идея — отбеляза. — Отдавна трябваше да я осъществиш, но, разбира се, не можехме да си го позволим. Кой ще заеме мястото му? Надявам се да не е Жак, защото няма достатъчно авторитет.
— Ще го замести Бланш. Познава работата повече от всеки нас. Съгласи се да живее в къщата на управителя.
Изражението й остана безразлично. Не знам какво очаквах — може би да се нахвърли върху Бланш, да я обсипе с подигравки. Вместо това спокойно заяви:
— Винаги съм казвала, че дъщеря ми притежава делови качества. Бог знае от кого ги е наследила… във всеки случай не от мен. Баща ти също не беше с ум като бръснач. За него фабриката беше семейна традиция, не търговско предприятие. Но Бланш… — Старицата замислено изгледа дъщеря си. — Сигурна съм, че скоро туристи ще се тълпят в магазин до портата, за да купуват сувенири от стъкло, умалени копия на църквата и замъка, Жюли пък ще продава сладолед. Ако не беше войната, отдавна да сме го направили — добави и продължи да се храни.
С Пол се спогледахме, той попита:
— Не си против решенията на Жан, така ли?
— Защо да съм против? Напротив, дори ги намирам разумни. Ако реша отново да поема юздите в тази къща, какво ще прави Бланш по цял ден? — Старицата откъсна залък хляб и започна да го разтрошава. — Същото се отнася и за Рене. — Тя изгледа снаха си. — Когато жените нямат какво да правят, им идват какви ли не глупости в главата. Стават религиозни или си намират любовници.
Въпросът беше решен без спорове и противоречия. Мари-Ноел имаше право. Всички бяха получили каквото искаха и явно изпитваха облекчение. Докато наблюдавах доволните им физиономии, изведнъж си представих как Пол и Рене се качват в новата кола, която съм им купил, пристигат в Париж и отначало се чувстват като непохватни провинциалисти, но усещането за свобода постепенно изтиква неловкостта. Бланш пък ще подреди мебелите в къщата на управителя, ще прегледа книгите, може би ще се натъкне на своя забравена рисунка или проект за стъклено изделие. Тя също ще бъде свободна, но в друг смисъл — ще се е избавила от горчивината.
Продължих да си фантазирам, внезапно забелязах, че Мари-Ноел внимателно ме наблюдава.
— Е, какво има пък сега? — попитах я.
— Ами… имаш планове за всички освен за себе си. Какво ще правиш, когато чичо Пол и леля Рене заминат, а леля Бланш заживее в онази къща?
Въпросът й възбуди любопитството на всички, дори Бланш ме погледна за миг, после сведе очи.
— Ще остана в замъка, в Сен Жил. Няма да замина, завинаги ще остана тук.
Докато говорех, в съзнанието ми се оформи план. Спомних си револвера в чекмеджето на писалището в библиотеката. В събота бях пъхнал ръката си в огъня, за да си спестя унижението и да не бъда заклеймен като измамник, защото не можех да стрелям. Този път беше различно. Никой нямаше да ме гледа. Дори най-неумелият стрелец на света е способен да застреля някого от упор. Без капчица угризение щях да убия Жан дьо Ге. Обстоятелствата бяха на моя страна, след като той беше пожелал да се срещнем в уединената къща. Мъчно ми беше само за верния ми форд, защото щеше да се наложи да го изгоря. Всъщност откакто Дьо Ге ми бе отнел колата, вече не я чувствах като своя, а принадлежаща към минало, което вече бях забравил. Внезапното ми хрумване все повече се избистряше в главата ми. Ще отида пеш до къщата, ще мина през овощната градина и ще се прекача през задния прозорец, както бях сторил вече два пъти. Няма да има свидетели на срещата с моя двойник. Взирах се в една точка, виждах само тъмната гора и влажната земя, а когато вдигнах очи, видях, че сътрапезниците ми още ме наблюдават озадачено и разтревожено. Сигурно нетипичната пламенност, с която се бях зарекъл никога да не напусна замъка, беше възбудила подозрението им; Мари-Ноел с детинска наивност заяви:
— Жермен ми каза, че когато изведнъж настъпи тишина и никой не говори, значи в стаята е влязъл ангел. Обаче аз не съм сигурна. Може пък да означава, че е дошъл дявол.
Гастон донесе купата със задушените зеленчуци. Моментът на неловкост отмина. Всички освен мен заговориха едновременно. Графинята привлече погледа ми и беззвучно изрече: „Какво ти е?“ Поклатих глава, махнах с ръка в знак, че всичко е наред. Представих си как Жан дьо Ге потегля от Довил — спокоен и безгрижен, сигурен, че го чака малкият му свят, в който изведнъж проблемите са се разрешили, защото богатството, към което винаги се е стремял, вече е негово; запитах се дали възнамерява да ми стисне ръката, да се усмихне и да ме отпрати, после да поднови живота, който с лека ръка бе захвърлил. Ако беше така, то планът му нямаше да успее. Сега аз бях истинският, а той — сянката. Нежеланата сянка, която можеше да умре.