След обяда Бланш и момиченцето се качиха в стаята й, за да продължат с уроците. Графинята повика другите в салона, за да им покаже как са разместени мебелите. Отидох в библиотеката, отворих чекмеджето на писалището, взех револвера и се уверих, че е зареден. Не знаех защо Жан дьо Ге го е скрил в библиотеката, от какво се е страхувал. Не ме интересуваше — сега щях да използвам оръжието срещу него. Пъхнах револвера в джоба на сакото си, отидох в гардеробната и го прибрах в чекмеджето при ампулите с морфин и спринцовката.
Отново слязох на долния етаж и видях, че ако се бях забавил още малко, щяха да ме хванат на местопрестъплението — членовете на семейството отиваха в библиотеката. Пол седна зад писалището, Рене — до масата, двамата се заеха да надписват пликовете. Графинята седна така, че да ги държи под око, подаде ми ръка:
— Неспокоен си. Какво ти тежи?
Напомних си, че се каня да убия не сина й, а един безсърдечен и безчувствен човек, който не обича нито нея, нито когото и да било. Тя ме приемаше като свой син. Готов бях да правя за нея всичко, което той не бе сторил.
— Искам да погреба миналото — промълвих. — Само за това мисля.
— Нима? Ако се съди по плановете ти за Бланш, правиш тъкмо обратното и го възкресяваш.
— Грешиш. Но дори да се опитам да ти обясня, няма да разбереш.
Графинята сви рамене:
— Както искаш. Това е идеалното разрешение, стига да се осъществи. Много добре знам какво целиш — да се отървеш от досадниците, за да си живееш живота. Седни до мен.
Подчиних се, но не пуснах ръката й. След малко видях, че е заспала. Пол я погледна и промълви:
— Претоварва се с работа. Както Шарлот каза преди малко, после ще й призлее. Поговори й, дано разбере какви ще бъдат последствията от преумората.
— Не, така е по-добре.
Рене престана да пише, обърна се и отбеляза:
— Трябваше да е в стаята си и да си почива. Пол има право. След погребението тя ще рухне.
— Аз поемам риска и отговорността — казах твърдо.
Следобедът минаваше безкрайно бавно. В библиотеката се чуваше само дращенето на писалките. Погледнах спокойното лице на възрастната жена и внезапно разбрах, че трябва да тръгна, преди да се е събудила, преди Мари-Ноел да се е върнала при нас. Пол и Рене бяха с гръб към мен и нямаше опасност да забележат издайническото ми изражение. Целунах ръката на старицата — ей така, за късмет, както чукаме на дърво, за да не ни сполети нещастие, станах и излязох. Двамата съпрузи дори не ме погледнаха.
Взех револвера от чекмеджето, прекосих терасата, слязох по стъпалата, заобиколих сградата и минах през градината. За миг застанах под кедъра, където се бях крил първата вечер. Сезар излезе от колибката си, вдигна глава, задуши, погледна ме, не залая, не завъртя опашка. Беше свикнал с мен, но още не бях неговият господар. Тепърва предстоеше да го науча да ме обича. Минах през парка и навлязох сред дърветата. Лъчите на топлото слънце позлатяваха падащите листа, никога досега гората не ми се беше струвала толкова красива и блага.
Наближих поляната край двора на фабриката, легнах на земята и зачаках. Щях да вляза в къщата едва след като Жак и работниците си отидат. В гаража, където държаха камиона, бях видял туби с бензин — по-късно щяха да ми потрябват. От скривалището си виждах как от комина на фабриката се вие тънка струйка дим; постепенно започнах да се изнервям — нямах търпение работниците да си тръгнат.
Изминаха около два часа. Нямах часовник, затова не можех да определя с точност времето, но изведнъж застудя, слънцето се спусна зад дърветата, възцари се тишина, откъм фабриката не долиташе нито звук. Станах, приклекнах зад живия плет, огледах овощната градина. Нямаше жива душа. Прозорецът на канцеларията беше затворен. Прекосих градината, приближих се до къщата. Изчаках няколко секунди, после надникнах през прозореца, полускрит от лозницата. Жак го нямаше. Заобиколих, отново се прекачих през прозореца на стаята, превърната в склад. От пръв поглед разбрах, че Бланш не си е губила времето. Някои мебели бяха преместени, картините бяха разопаковани. Тази жена знаеше какво иска. Стаята вече не беше черупка, приютила миналото, а нетърпеливо чакаше предишната стопанка отново да й вдъхне живот.
И аз чаках човека, когото щях да убия. Слънцето залезе, сенките в ъглите се сгъстиха. След около половин час щеше да падне мрак, а когато Жан дьо Ге почукаше на прозореца или на вратата, щеше да разбере, че ще го сполети съдбата на онзи, когото беше застрелял преди петнайсет години.