Спонтанно се засмях, шофьорът до мен промърмори:
— Радвам се, че вече сте добре. Преди да тръгнем от Льо Ман, се изплаших да не би господин графът да е болен… щеше да е много неудобно да се разбере, че сте били в онзи хотел. Честно казано, още снощи се разтревожих, като ми казахте откъде да ви взема. Добре, че господин Пол не дойде вместо мен. За щастие той беше прекалено зает.
Пропуснах и третата възможност. Можех да спра колата и да кажа:
— Този фарс продължи прекалено дълго. Закарайте ме обратно в Льо Ман. Нямам представа кой е този господин Пол и ще го докажа и на вас, и на полицията.
Ала не го сторих, а продължих да шофирам още по-бързо, изпреварвах другите коли, обладан бях от непознато безразсъдство, чувствах, че собствената ми личност вече е без значение. Носех дрехите на друг човек, карах колата му, никой не можеше да ми търси отговорност. За пръв път бях свободен.
Изминах около двайсет и пет километра по магистралата, намалих скоростта едва когато отминах табелата с името на някакво селце. Не й обърнах внимание, ала на излизане от селището шофьорът промърмори:
— Пропуснахте отклонението, господин графе.
В този момент разбрах, че няма връщане назад. По някаква прищявка на съдбата се бях озовал в този ден, час и минута на това място на пътя в сърцето на непозната провинция, в чужда страна, която години наред си внушавах, че искам да разбера. За пръв път схванах шегата, иронията на положението, които Жан дьо Ге бе прозрял, когато ме заряза в мизерната хотелска стаичка. Спомних си думите му: „Лакомията е единствената движеща сила в живота ни. Важното е да я задоволиш, да дадеш на хората каквото искат.“ Беше ми дал каквото исках — възможност да бъда приет от сънародниците му. Зае ми името, собствеността, самоличността си. Оплакал му се бях, че животът ми е празен и безсмислен, а той ми бе дал неговия. Оплакал се бях, че съм неудачник, а той ме бе освободил от бремето на неуспеха, като бе взел дрехите и колата ми и бе заминал нанякъде под моята самоличност. Каквото и да предстоеше, нямаше значение за мен, защото вече не ми принадлежеше. Също както младият актьор си рисува бръчки, за да се състари, или се крие зад пресъздавания образ, предишното ми неуверено аз, което толкова добре познавах, можеше да бъде заличено и забравено, на негово място щеше да се появи безгрижният и безотговорен човек, наричащ себе си Жан дьо Ге; каквото и да стореше мнимият Жан дьо Ге, каквато и лудория да извършеше, нямаше да засегне мен, Джон.
Машинално намалих скоростта, мислите, все още хаотично се блъскаха в съзнанието ми. Нямах бъдеще освен онова, което щяха да ми създадат непознати, включително шофьорът до мен, който преди миг бе изрекъл пророческите думи: „Пропуснахте отклонението.“
Спрях и промърморих:
— Добре. Ти шофирай.
Човекът изпитателно ме изгледа, но не изкоментира, безмълвно си разменихме местата. Той направи обратен завой, отново премина през селцето и зави вляво, излизайки от магистралата.
След като вече не беше необходимо да направлявам колата, досущ парцалена кукла се свлякох на седалката. Трескавата възбуда ме напусна. „Да правят с мен каквото искат“ — помислих си, но не се запитах кого имам предвид.
Зад нас залязващото слънце бавно се спускаше към хоризонта, докато пътувахме на изток, навлязохме в падина, обрасла с дървета, обгърна ни дълбоката провинция, гориста, потънала в безмълвие. Самотните ферми бяха мержелеещи се оазиси, кръпки сред нивите, облени с мека червеникава светлина. Безкрайните поля изглеждаха далечни и красиви като огромен неизследван океан, златиста аспарагусова папрат, напомняща коси на русалка, растеше от двете страни на пътя, който се виеше като панделка. Всичко ми се струваше нереално, безплътно като в сън — от жълтеникавите стърнища до тънките стъбла от слънчогледи, полегнали едно върху друго след падането на първата слана. Копите сено не се очертаваха на хоризонта, а сякаш се сливаха със земята, дълги редици тополи с трептящи падащи листа се появиха отнякъде и отново изчезнаха. Призрачни дървета, високи и стройни, заобиколиха самотния силует на селянка, която с наведена глава крачеше в неизвестна посока. Нещо ме подтикна да помоля шофьора да спре, слязох от колата, известно време се вслушвах в тишината, докато тъмночервеното слънце залезе зад нас и над земята започна да се стеле белезникава мъгла. Дори пътешественик, който за пръв път стъпва на непозната земя, неизследвана и необозначена на географските карти, не се чувства изолиран от света, както се почувствах аз в онзи миг на шосето сред пустошта. Усещане за спокойствие, мир и тишина се излъчваше от земята. Милиони години я бяха оформяли, историята я беше тъпкала, вековете я бяха моделирали, газили я бяха нашественици, мъже и жени бяха живели и умирали на нея, мислите, думите и делата ни не можеха да нарушат меланхоличния й покой. Под мен и около мен беше сърцето й. За миг бях на крачка да разгадая какво причинява душевния ми смут, съмненията и терзанията ми; под притъмняващото небе сред безбрежните поля бях по-близо до отговора, отколкото ако бях последвал първоначалния си импулс и бях потеглил към манастира.