Някой завъртя валчестата дръжка, но вратата не се отвори, защото я бях залостил. Прекосих помещението, бавно вдигнах резето, открехнах вратата, долната и част задра върху каменния под; хрумна ми, че по същия начин през онази зловеща нощ Морис Дювал е отворил вратата и е видял в мрака екзекутора си. После чух глас:
— Хей, има ли някой?
Не беше Жан дьо Ге, а свещеникът. Безмълвно застанахме един срещу друг, аз треперех от нерви, той кимаше и се усмихваше, докато не видя револвера.
— Разрешете — промълви, протегна ръка и взе оръжието, преди да осъзная какво възнамерява да направи. Извади патроните и заедно с револвера ги пъхна в джоба на дрехата под расото си. — Мразя тези неща — продължи. — Нагледахме им се през войната и през немската окупация. Причиниха много беди и още може да навредят. — Изгледа ме, без да престава да кима, и тъй като си бях глътнал езика, потупа ръката ми и добави: — Не ми се сърдете. Някой ден ще ми благодарите, че ви отнех оръжието. Възнамерявахте да сторите нещо лошо, нали?
Дълго мълчах, накрая прошепнах:
— Да, отче.
— Няма да го обсъждаме. Това е работа на Бог и съвестта ви. Нямам право да ви питам какво се е случило. Но мой дълг е да спасявам живота на хората, стига да мога. Благодаря на Всевишния, ако съм ви спасил. — Огледа стаята, в която вече беше почти тъмно, и продължи: — Бях при Андре Ив. За щастие след време той отново ще може да си служи с пострадалата ръка. Браво на него, оказа се корав мъж. Преди една-две седмици ми каза, че май ще е по-добре да сложи край на живота си. Отвърнах: „Не говори така, Андре. Бъдещето започва от днес. Животът е дар, с който се събуждаме всяка сутрин. Не го захвърляй с лека ръка.“ — Помълча, после показа разместените мебели: — Изглежда, е вярно онова, което днес следобед ми съобщи госпожица Бланш — че ще дойде да живее тук и че вие сте го предложили.
— Щом ви го е казала, сигурно е вярно.
— В такъв случай едва ли искате да сторите нещо, което да я накара да размисли. Една стара поговорка гласи: „Две злини не правят едно добро.“ Може би ако случайно не бях минал оттук, щеше да се случи беда и да натъжи всички ни.
В семейната ви история има достатъчно трагедии, че и вие да причините още една.
— Само щях да премахна причината за трагедиите, отче — промълвих.
— Като се убиете ли? Как щяхте да помогнете на себе си и на близките си? Смъртта не е решение, сине мой. Като продължите да живеете, ще сътворите отново техния свят. Вече виждам признаци на съживяване… дори в тази стая. Тъкмо това е необходимо не само тук, във фабриката, но и в замъка. Живот, не смърт. — Зачака да отговоря, ала аз мълчах. Поколеба се и добави: — Не мога да ви предложа да ви закарам до замъка, защото съм с велосипеда. Не видях колата ви отвън. Как ще се приберете?
— Дойдох пеш и така ще се върна.
— Искате ли да вървите до мен? Както знаете, карам много бавно. — Извади часовника си, погледна го. — Минава седем, сигурно в замъка ви чакат… ако не друг, то малката ви очаква с нетърпение. Знам, че не съм забавен спътник, но ви моля да ме придружите.
— Не и тази вечер, отче. Предпочитам да остана сам.
Той се поколеба, изпитателно ме изгледа:
— Страхувам се да ви оставя сам, след като ви видях да държите оръжие. Току-виж пак да ви хрумне да направите нещо необмислено, за което после ще съжалявате.
— Не мога — намесата ви провали плановете ми.
Свещеникът се усмихна:
— Радвам се. Колкото до вашия револвер… може би някой ден ще ви го върна. От вас зависи да си го получите обратно. Довиждане.
Той излезе сред здрача. Видях как мина покрай кладенеца, без да го погледне, прекоси двора на фабриката и се изгуби от погледа ми. Затворих вратата и отново спуснах резето. В стаята вече властваха сенките, денят си беше отишъл. Приближих се до прозореца към градината, изведнъж от мрака изскочи човек с револвер в ръката, ловко се прекачи през перваза. Тихо се засмя, насочи оръжието към гърдите ми и каза:
— Имам опит отпреди, но сега беше много по-лесно. По шосетата няма блокади, не са заложени мини. И вместо банда мъже, които могат да ме издадат, ако ги заплашат, единственият свидетел е добрият стар свещеник. Признай, че късметът винаги е на моя страна. Прав бях, че дойдох въоръжен, а? Този револвер е единственото, което взех от куфара си, след като те зарязах в Льо Ман. — Той придърпа два стола и ми нареди: — Седни! Можеш да си свалиш ръцете. Нямам намерение да те застрелям, оръжието е само предпазна мярка. От четирийсет и първа насам не се разделям с него. — Яхна стола, подпря револвера на облегалката. — Искаше да се отървеш от мен и да останеш в Сен Жил, така ли? Явно си се изкушил от перспективата да получиш солидна сума. Разбирам те. И на мен ми хрумна същата мисъл.