— Хм, сигурно има начин да се измъкна — процеди. — Обаче няма да е нито лесно, нито бързо. Другите ти „подвизи“ са само гафове, но с фабриката си забъркал голяма каша. Въпреки че ще разполагам с парите на Франсоаз, нямам никакво желание да влагам средства в предприятие, обречено на загиване. Кого смяташе да назначиш на мястото на Пол?
— Бланш.
Той се приведе към мен, доближи лице до моето. Сега виждах дори очите му. Сякаш отново се пренесох в хотела в Льо Ман. Приликата помежду ни ме отврати.
— Не думай! Искаш да кажеш, че сте разговаряли, така ли?
— Точно така. Сутринта тя за пръв път от петнайсет години стъпи в тази къща. Казах й, че отсега нататък ще отговаря за фабриката. Може да прави каквото си иска с предприятието, а пък ако го спаси от фалит, то ще бъде зестрата на Мари-Ноел.
Дьо Ге дълго мълча. Искрено се надявах, че рухването на плановете му го е извадило от равновесие. Повече от всичко ми се искаше той да загуби проклетото си самочувствие. Ала това не се случи.
— Хм, може би положението не е толкова трагично — промърмори. — Ако Бланш отново се захване с дизайнерство и произвеждаме евтини сувенири, без да се занимаваме с големи фирми като „Карвале“, ще създадем пазар в този район на страната, който ще подбие цените на сходните предприятия. Вместо да ходят в Льо Ман, туристите ще се отклоняват от магистралата, за да дойдат в Сен Жил. Случайно си се натъкнал на нещо интересно. — Позамисли се и добави: — Дааа… идеята все повече ми допада. Какъв глупак съм бил, че не изобщо не ми е хрумнал този вариант! Но дори да се сетех, омразата на Бланш към мен нямаше да ми позволи да го осъществя. Предполагам, поласкал си я — много хитър ход, признавам. Навремето си мислеше, че е много способна, а онзи надут пуяк Дювал все я хвалеше и още повече повдигаше самочувствието й. Ако дойде да живее тук, сигурно ще носи траур и ще си въобразява, че тайно е била омъжена за него. — Той извади от джоба си пакет с цигари, запали, предложи и на мен. — В крайна сметка си се справил доста добре… Ами Мари-Ноел? Какво си предвидил за нея? Тази седмица имала ли е видения, сънувала ли е пророчески сън?
Не отговорих. Питах се що за човек е този, който очерня собствената си дъщеря. Можеше да тласка майка си към пропаст, да се присмива на брат си и сестра си, но нямаше да му позволя да се подиграва с Мари-Ноел.
— Малката е добре — отвърнах. — Стоически понесе трагичната смърт на майка си.
— Не се учудвам. Двете не се разбираха. Франсоаз ме ревнуваше от нея, Мари-Ноел го знаеше. Е, вече си наясно какво е да имаш семейство, което те обсебва. А ти беше готов да търпиш заради парите. Решил беше да ме убиеш, за да живееш в охолство до края на дните си. — Отдръпна се, лицето му отново попадна в сянка и се превърна в размазано петно.
— Няма да повярваш — отговорих, — но не ме е грижа за парите. Обикнах твоето семейство, това е всичко.
Дьо Ге пак се засмя:
— Доста си безочлив, приятелю! Твърдиш, че обичаш майка ми, която е най-себичната, най-алчната и най-зла жена на света; че обичаш Пол, който е слабохарактерно нищожество, и Рене — вероятно заради тялото и, което, признавам, е съвършено, но главата й е като празна кутия; обичаш Бланш — проклета стара мома, чието единствено удоволствие е да коленичи пред разпятието. Може би ще кажеш, че обичаш дъщеря ми заради добротата и невинността й, които, уверявам те, са само маска. Истината е, че тя обожава да я глезят и да бъде център на вниманието.
Не възразих. Доводите му бяха верни от неговата гледна точка и донякъде ги подкрепях. Въпросът бе, че за мен те нямаха значение.
— Имаш право — казах. — И все пак обичам близките ти. Не питай защо. Не мога да отговоря.
— Аз имам известни чувства към тях — заяви Дьо Ге. — Разбираемо е — все пак сме една кръв. Но ти… невъзможно е! Познаваш ги едва от седем дни. Според мен си непоправимо сантиментален.
— Може би.
— Мислиш се за спасител, а?
— Не, за глупак.
— Ако не друго, поне си честен. Е, какво смяташ, че ще стане сега?
— Не знам. Зависи от теб.
Той почеса главата си с дулото на револвера. Можеше да се нахвърля върху него и да се опитам да му отнема оръжието, но сигурно нямаше да успея.
— Именно. Съдбата на близките ми и на фабриката е в мои ръце. Ако реша, ще изпълня „програмата“ ти или ще я проваля — зависи какво ще ми скимне. Въпросът е какво ще стане с теб. Може би е най-разумно да отидем в гората и да изкопаем гроб. Ще изгоря колата ти. Ще изчезнеш и никой няма да те потърси. Случвало се е и с други хора.
— Направи го, щом си решил. Разбира се, ако не предпочиташ да ме хвърлиш в кладенеца.
Не го виждах, ала усетих, че се усмихна.