— И това ли знаеш? Какъв хитрец си бил, драги! Предполагах, че историята вече е забравена. Е, беше ли потресен?
— Не. Обаче не разбрах мотивите ти.
— Мотивите ли? — повтори той. — Няма как да ги разбереш. От хиляда шейсет и шеста година насам в твоята страна не са нахлували нашественици, затова съотечествениците ти са толкова самонадеяни и с лека ръка съдят другите. Ние понякога сме безмилостни, но за щастие нито един французин не е лицемер. И Морис Дювал ли обичаш — онзи Дювал, който съществува в представите ти?
Позамислих се. Питах се дали думата „обичам“ е твърде пресилена.
— Съжалявам го — промълвих. — Всички говорят много ласкаво за него.
— Не им вярвай. Беше кариерист като всички от неговата класа. Влезе под кожата на баща ми, Бланш беше най-силният му коз, но аз му попречих да го изиграе. Едва ли ще изпитваш симпатии към човек, който живее в охолство и сключва споразумения с враговете на родината си, за да си спаси кожата.
Нямаше какво да кажа. Враждата не ме засягаше, войната не беше моя война. Знаех само, че хора са страдали и умирали.
— Безсмислено е да обсъждаме Дювал и близките ти — казах. — Изградил съм си представа за тях. Каквото и да кажеш, няма да я разрушиш. Ако си решил да ме убиеш, както възнамерявах да сторя с теб, направи го. Не ме е страх.
— Не съм сигурен, че искам да те очистя. Ще бъде безсмислено прахосничество. В края на краищата щом ги измамихме веднъж, можем отново да го направим. Ще ти се обадя, ще се срещнем някъде, ще изчезна за една седмица, а ти ще заемеш мястото ми. Какво ще кажеш? Разбира се, може междувременно да съм унищожил всичко, което си се опитал да направиш, но това няма да те притеснява, нали? Дори ще ти бъде по-интересно.
Омразата към него ме стисна за гърлото, не можех да продумам. Дьо Ге изтълкува мълчанието ми като съгласие и продължи:
— Не вярвам да си се запознал с моята Бела… Едва ли си имал време и възможност. Дамата е собственичка на магазин във Вилар и аз я наричам Бела, защото твърди, че произхожда от унгарската кралска фамилия. Невероятна готвачка е, но и другите й качества не са за пренебрегване. Навестявам я от време на време, за да прогоня скуката. Разбира се, ако с теб се споразумеем, и тя ще бъде включена в сделката. Няма да съжаляваш, ако я посетиш, повярвай. — Изгледа ме и след като не отговорих, добави: — Положението ще бъде много пикантно, ако разбера, че си заблудил и нея.
Станах, той мигновено скочи на крака и насочи оръжието към мен.
— Да приключваме — промълвих. — Казах ти всичко.
— Обаче аз още не съм свършил. Даваш ли си сметка, че не ме попита какво съм правил през изминалата седмица?
Не проявявах интерес към подвизите му. Беше телефонирал от Довил, затова предположих, че е бил там.
— Честно казано, не ме е грижа — отвърнах. — Изобщо не ме засяга.
— Напротив, засяга те, и то много.
— В какъв смисъл?
— Седни, ако обичаш, и ще ти обясня. — Щракна запалката, пламъчето освети лицето му, досущ като моето. След миг забелязах, че е облечен с мое сако, но не онова, което носех в Льо Ман. — Играх честно, също като теб. Реших, че щом си заел местото ми — естествено не бях сигурен, но рискувах, — тогава аз ще се превъплътя в твоята роля. Заминах за Лондон, настаних се в апартамента ти. Едва днес се върнах със самолет.
Втренчих се в Дьо Ге, по-точно — в сянката му. През изминалата седмица често мислех за него, но като за призрак на вече несъществуващ човек. Ако си го бях представил от плът и кръв, щях да предположа, че е в Париж, Италия или Испания — където и да е, само не в моя свят.
— Бил си в жилището ми, използвал си вещите ми, така ли? — прошепнах, задушен от гняв. Не можех да повярвам, че се е случило… някой би трябвало да го предотврати.
— Защо не? Ти си бил в замъка и по свой начин си използвал близките ми. Нямаш право да ме обвиняваш, че приех твоята самоличност.
Представих си ежедневието си и разбрах защо никой не е забелязал измамата. С портиерите на сградата само си кимахме и си пожелавахме добро утро или лека нощ. Чистачката идваше в жилището ми в десет и половина, след като вече бях отишъл на работа. Вечер или излизах с приятели, или си готвех сам. Повечето мои познати и колеги смятаха, че още не съм се върнал от Франция, нямаше кой да телефонира или да ми пише. В объркването си потърсих доказателство, че Дьо Ге лъже:
— Как разбра къде живея? Откъде научи адреса?
— Боже, колко си наивен! В куфара ти намерих визитните ти картички, бележника и чековата ти книжка, ключовете, паспорта… всичко необходимо. Успях дори да сменя билета за ферибота. Накратко, изобщо не беше проблем да се превъплътя в скучноватата ти личност. Изкарах си страхотно. След бъркотията в замъка твоят апартамент ми се видя като рай. Прерових всички чекмеджета, прочетох всичките ти писма, разгадах бележките за лекциите ти, осребрих чековете ти — за щастие нечетливият ти подпис е лесен за фалшифициране. Хайлазувах цели пет дни — тъкмо каквото ми беше крайно необходимо.