Най-сетне схванах иронията на положението, осъзнах странната справедливост. Играл си бях с живота на хората, той — не. Сторил бях всичко възможно, за да променя нещата в замъка, той само си беше почивал. Бях се намесил в чужди съдби, той само беше ровил в чекмеджетата ми… После си спомних, че все пак се е върнал във Франция, а в Довил беше прочел във вестника за смъртта на Франсоаз.
— Щом толкова си се наслаждавал на самотата, защо се върна? — попитах.
В мрака усетих погледа му. Дълго мълча, а когато заговори, долових леко смущение:
— Може би е редно да се извиня, въпреки че онова, което направих, не може да се сравнява с нахалството ти да подновиш договора и да ми причиниш сериозни материални загуби. Въпросът е, че… — Той замълча, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Петте дни в Лондон ми бяха предостатъчни. Установих, че не бих могъл вечно да водя скучното ти добродетелно съществуване. Пък и след време приятелите ти щяха да ти пишат, от деканата на университета да се свържат с теб; макар досега никой да не е оспорвал нито способността ми да се превъплъщавам в различни роли, нито отличното ми владеене на английския език — през войната имах много възможности да упражнявам и едното, и другото, установих, че ми липсва невероятната ти самоувереност. Тъй като възнамерявах да живея под твое име, най-лесното бе да променя начина ти на живот. Така и направих.
— Не разбирам… — промълвих. — Как е възможно да промениш живота ми?
Дьо Ге въздъхна:
— Боя се, че ще те шокирам, както аз бях потресен от стореното от теб в замъка…. Първо изпратих в университета писмената ти оставка. После казах на хазяина ти, че заминавам за чужбина и се отказвам от апартамента — тъй като в Лондон, както и в Париж, трудно се намират жилища под наем, човекът се зарадва, че напускам незабавно. Продажбата на мебелите възложих на фирма, която организира търгове. Накрая, след като разбрах с колко пари разполагаш в банката, осребрих чек за тази сума. Както знаеш, парите не са много — едва двеста паунда, но щяха да ми стигнат за месец-два, докато изникне нещо друго.
Опитах се да вникна в думите му, да осъзная, че говори за нещо, което наистина се е случило, да разсъждавам като предишния си аз. Ала виждах само призрак, издокаран с моите дрехи, който само за няколко часа беше унищожил живота на двойника си от Лондон.
— Не… невъзможно е да съм обменил във франкове двеста паунда — избърборих първото, което ми дойде наум. — От банката отпускат само известна сума в пътнически чекове, а пък аз вече бях изхарчил две трети от нея.
Той хвърли на пода фаса и го смачка с подметката си:
— Това е най-забавното в цялата история. Имам приятел финансист, който само за няколко часа уреди въпроса. Нямаше да разбера, че е в Лондон, ако ти не му беше дал адреса си — нямам представа какво те е прихванало, но така или иначе ми направи неоценима услуга. Той ми телефонира в понеделник — като чух гласа му, едва не припаднах от изненада; едва тогава разбрах, че живееш в замъка… Питам се обаче какво ще правиш, ако не те убия и не се съгласиш от време на време да се разменяме. За теб няма бъдеще.
За пръв път осъзнах безизходността на положението. Нямах работа, освен ако не преглътнех срама си и не пишех на декана, че съжалявам за прибързаното си решение и че не желая да напускам. Нямах пари с изключение на няколко скромни инвестиции. Нямах жилище и ако веднага не се върнех в Лондон, щях да остана и без мебели. Накратко, не съществувах. Човекът, който живееше в Англия, завинаги беше изчезнал.
— Разбира се — продължи Дьо Ге, — нямах намерение да се върна у дома, а да пътувам и да се забавлявам. Приятелят ми е финансов гений, щеше да вложи парите в която и да е банка в която и да е страна. Смятах отначало да отида в някое селце в Сицилия или в Гърция, да повикам Бела. Естествено с течение на времето тя щеше да ми омръзне, но не веднага. Унгарките притежават особен чар. Влизат ти под кожата, както се казва. Обаче сега… — Той млъкна, стори ми се, че вдигна рамене. — Плановете ми се промениха след смъртта на горката Франсоаз. Ако имам късмет, вместо беден провинциален благородник ще бъда милионер. Съдбата или който урежда тези неща, изпълни желанието ми. — Стана, но продължи да ме държи на мушка.
— Ще ти призная нещо — продължи, — въпреки че не е много ласкателно за мен, защото издава слабост на характера ми. Днес следобед, докато пътувах по магистралата, изведнъж се развълнувах от прекрасната гледка. Така или иначе, това е моята страна, тук ми е мястото. Вярно, че замъкът се руши, а паркът е занемарен и буренясал, но не ме е грижа. Родният дом действа по особен начин на всекиго. Не обръщах внимание на разрухата, проклинах замъка поради същата причина, заради която проклинах майка си… И все пак… — Той се засмя, махна с ръка. — И все пак, докато шофирах насам, осъзнах, че старицата ми липсва. Вярно, че е зла и проклета, но ме разбира и аз я разбирам — едва ли можеш да се похвалиш с това, нали?