Внезапно той ме хвана за рамото — жестът му не беше враждебен, а почти приятелски:
— Отказах се — няма да те застрелям. В много отношения съм ти благодарен за стореното. — Извади портфейла си… моя портфейл. — Сумата ще ти стигне за известно време. Повтарям, че винаги съм на твое разположение, ако решиш да се разменим дори за няколко дни. Е, ще разиграем ли отново комедията с размяната на дрехите?
В главата ми се въртеше нещо, което бе казал свещеникът… нещо за бъдещето и че всеки ден ни е подарен от Бога. Старецът вече беше в Сен Жил и прибираше велосипеда с три колела. В замъка чакаха да се прибера за вечеря и се питаха къде съм. Представих си как Мари-Ноел нетърпеливо стои на терасата. Свалих сакото.
Чувствах се ужасно. Струваше ми се, че с всяка свалена дреха губя частица от новата си самоличност. Накрая застанах гол пред Дьо Ге, който още се прицелваше в мен, и прошепнах:
— Довърши ме. Не искам повече да живея.
— Глупости! Никой не се отказва от живота. Освен това не искам да те убия. Вече ми се струва безсмислено.
Докато говореше, започна да се разсъблича и да ми мята дрехите си; видя, че се затруднявам с копчетата, и попита:
— Какво ти е на ръката?
— Изгорих я.
— Пожар ли е имало в замъка?
— Не. В парка бяха запалили огън.
— Друг път внимавай повече. Имало е опасност завинаги да се осакатиш… Ще можеш ли да шофираш?
— Да. Раната от обгарянето вече заздравява.
— Дай ми и превръзката. Не мога да се появя без нея.
Дрехите, които беше взел от гардероба ми, сякаш се бяха свили и ми бяха омалели. Тъканта беше прекалено гладка. Отгоре на всичко той беше избрал костюм, който много рядко обличах. Помислих, че приличам на човек, който е навлякъл ученическата си униформа.
Дьо Ге доволно въздъхна:
— Прекрасно! Отново се чувствам като себе си. — Пристъпи до прозореца и добави: — Да излезем оттук. По-безопасно е. Клюкарката Жюли може да е в къщичката си. Тази противна бабишкера често ми лази по нервите, но ти сигурно си обикнал и нея.
Прехвърли се през перваза и скочи навън, последвах го. Усетих миризмата на прекопана пръст, лъхаща от овощната градина.
— Извинявай, но ще те помоля да вървиш пред мен — прошепна той. — Ще ти покажа къде е колата.
Залитайки, прекосих градината и ливадата. В сумрака зърнах до живия плет стария бял кон. Животното изпръхтя и хукна нанякъде.
— Горкият Жакоб — промърмори Дьо Ге. — Толкова е стар, че вече няма ни един зъб и не може да пасе. Някой ден ще му тегля куршума, за да го отърва от мъките му. Виждаш ли, и аз ставам сантиментален от време на време.
Навлязохме в тъмната гора; още не бях сигурен, че на този безцеремонен човек няма да му скимне все пак да ме убие и завинаги да се отърве от мен. Вървях сред мрака, съчки пропукваха под стъпките ми; вече нямах нито настояще, нито минало, съществото, което се препъваше по пътеката, нямаше нито мозък, нито сърце.
— Ето я колата — внезапно каза Дьо Ге.
Фордът, изпръскан с кал, стоеше встрани от широката алея. Стори ми се, че също като дрехите ми, колата принадлежи към период, който вече съм надрасъл. Прокарах длан по предния капак.
— Качвай се — нареди онзи. Настаних се на познатата седалка, включих фаровете и двигателя. — Изкарай я на заден ход. — Той седна до мен, потеглих по алеята. Завих по пътя през гората, колата запълзя нагоре по хълма. В подножието блещукаха светлинките на селцето, часовникът на църквата удари осем.
— Няма да е лесно — промълвих. — Всички са се променили — майка ти, Бланш, Пол и Рене. Само малката е същата.
Той се засмя:
— Дори да се е променила, скоро отново ще бъде моята дъщеря. Само аз имам значение в нейния свят.
Минахме по белия път и през моста. Спрях до портата:
— Ще те оставя тук. Опасно е да продължа по-нататък.
Слязохме от колата, Жан дьо Ге за миг остана неподвижен, задуши като животно:
— Ммм, колко е хубаво! Вече знам, че съм в Сен Жил. — Изпразни револвера, пъхна го в джоба си заедно с патроните. — Е, всичко хубаво. — Поусмихна се и подхвърли: — Чакай. — Пъхна два пръста в устата си и свирна пронизително и протяжно. Сезар залая, но не враждебно, а радостно, нададе вой, после заскимтя. — Не си научил този номер, нали? — доволно отбеляза Дьо Ге. — Не, разбира се, нямало е кой да ти го покаже.