Отново се усмихна, махна ми, мина през портата и тръгна по алеята. Погледнах към терасата — някой стоеше отвън, лампата над вратата го осветяваше. Беше Мари-Ноел. Видя човека, крачещ по алеята, радостно извика и се затича към него. Той я прегърна, двамата се изкачиха по стъпалата и влязоха в замъка. Кучето продължаваше да скимти. Седнах зад волана и потеглих.
ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Не съзнавах какво правя, не мислех за нищо. Спомням си, че на разклона завих надясно към Вилар. Пътят вече ми беше толкова познат, че действах машинално. Карах бавно, защото още чувствах като чужда обгорената си ръка, а онази малка част от ума ми, която още работеше, ми подсказваше, че трябва да внимавам да не преобърна колата в канавката. Усилието да се съсредоточа върху шофирането изпразни съзнанието ми. Не мислех за живота, който оставях зад себе си. Сякаш след като Жан дьо Ге бе влязъл в замъка, се беше спуснала метална завеса, изолираща ме от величествената сграда и хората в нея — изпитвах необходимост да избягам, да се скрия в мрака.
Щом влязох във Вилар, изпитах странно облекчение. Шосетата представляваха заплаха — бяха нервните окончания, водещи обратно към Сен Жил. Осветените улици на града и хората, които се разхождаха по тях, ми вдъхнаха необяснима увереност. Минах край пазара и спрях до старата градска порта. Загледах се в очарователната старинна къщичка отвъд канала. Прозорецът откъм балкона беше отворен, отвътре струеше светлина. Бела си беше у дома. Дълбоко в мен се пробуди нещо, което се беше вкаменило, след като с Жан дьо Ге си разменихме дрехите. Металната завеса ме разделяше от замъка, не от Бела. Табуто не се отнасяше до нея. Светлината от прозореца и бе като ръка, протегната за утеха, като символ на действителността. В този момент ми се струваше, че най-важното е да направя разлика между истинското и фалшивото, защото двете понятия ми се струваха еднакви. Бела щеше да ми помогне. Бела знаеше отговора.
Слязох от колата, минах по мостчето над канала, прехвърлих се на балкона и влязох през високия прозорец. В дневната нямаше никого, но чувах стъпките на Бела в съседното помещение. След миг тя застана на прага; изгледа ме учудено, затвори вратата и пристъпи към мен.
— Не те очаквах… но всъщност няма значение. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да приготвя вечеря.
— Не съм гладен — промълвих. — Нищо не искам.
— Изглеждаш зле. Седни, ще ти налея малко коняк.
Настаних се на удобното кресло. Не бях измислил какво да кажа на Бела. Тя ми подаде чашата, продължи да ме гледа, докато отпих една-две глътки. Алкохолът ме стопли, но вцепенението не ме напусна. Вкопчих се в страничната облегалка — солидното дърво ми вдъхваше усещане за безопасност.
— В параклиса на болницата ли си бил? — попита Бела.
Озадачено я изгледах, едва след няколко секунди разбрах за какво говори.
— Не — отвърнах. — Бях там сутринта… — Помълчах, после добавих: — Благодаря за статуетките. Мари-Ноел много се зарадва. Мисли, че си залепила парчетата и че тези са предишните фигурки. Предложението ти се оказа много уместно.
— Алпи… реших, че така е по-добре за детето. — Тя състрадателно ме изгледа. Сигурно мислеше, че съм разстроен от смъртта на Франсоаз. Може би не трябваше да разбивам илюзиите й. Изведнъж осъзнах, че искам само за себе си мъничко от любовта й.
— Дойдох тази вечер, защото не знам кога с теб отново ще се видим — прошепнах.
— Разбирам. Естествено през следващите дни и седмици няма да ти бъде лесно.
Следващите дни и седмици… Те не съществуваха. Трудно ми беше да й го кажа.
— Как е малката? Трудно ли прие смъртта на майка си? — добави Бела.
— Добре е. Възхитен съм от поведението й.
— А майка ти?
— И тя е добре.
Бела не откъсваше поглед от мен. Едва сега забеляза, че нося костюм, който никога не е виждала, при това не черен, а от туид. Ризата, вратовръзката, обувките също й бяха непознати. Настъпи неловко мълчание. Почувствах се длъжен да се оправдая, да дам някакво обяснение.
— Дойдох да ти благодаря — промълвих. — Нямаше да издържа без съчувствието и подкрепата ти. Много съм ти задължен.
Бела мълчеше. Изведнъж погледът й се промени като на човек, който интуитивно е разбрал истината, докато слуша признанието на дете. Коленичи пред мен и прошепна: