— Върнал се е, така ли? Онзи другият… — Погледнах я, тя ме хвана за раменете. — Трябваше да се досетя. Прочел е във вестника за смъртта на Франсоаз. Затова се е върнал.
Изпитах неописуемо облекчение, сякаш тежък товар падна от плещите ми. Усещането бе като да престанеш да чувстваш болка или страх. Оставих на масичката чашата и направих нещо детинско и нелепо. Отпуснах глава на рамото на Бела, затворих очи.
— Защо ти? — прошепнах. — Защо само ти се досети? Защо нито майката, нито детето почувстваха разликата?
Тя сложи длани на челото ми, докосването й беше като балсам за наранената ми душа.
— Честно казано, и аз отначало се заблудих. Едва по-късно разбрах истината — промълви.
— Какво направих?
Бела се засмя — смехът й не беше нито подигравателен, нито весел, а сърдечен, изразяващ съчувствие.
— Не става въпрос какво направи, а какъв беше. Жената трябва да е кръгла глупачка, за да не различи мъжете, с които се люби.
Усетих се отхвърлен, но не ми домъчня, защото Бела беше до мен.
— Притежаваш нещо, което той няма — добави тя. — Ето как разбрах.
— Какво е то?
— Наричам го tendresse[9]. Не знам друга дума за това… — промълви, после попита как се казвам.
— Джон — отвърнах. — Дори имената ни са сходни. Да ти разкажа ли историята?
— Само ако желаеш. В общи линии се досещам какво се е случило. Така или иначе и двамата безвъзвратно сте загърбили миналото. Важно е само бъдещето.
— Да, но не моето, а тяхното. — В мига, в който го изрекох, разбрах, че е самата истина. Предишният Джон беше умрял през онази нощ в Льо Ман. Сянката на Жан дьо Ге също беше изчезнала. На тяхно място се беше появило нещо, което още не беше същество от плът и кръв, но беше родено от безсмъртни чувства и бе като пламък, затворен в обвивката на тялото. — Обичам ги. Искам да знаеш, че завинаги ще бъдат част от мен. Повече няма да ги видя, ала ще живея заради тях.
— Разбирам. Бъди сигурен, че и те ще живеят благодарение на теб.
— Ако съм сигурен, че е така, нищо друго няма значение. Но той се върна при тях и нещастието, страданието и болката ще възкръснат. Ако съм сигурен, че ще стане така, по-добре да се обеся на най-близкото дърво. Дори сега… — Втренчих се в мрака отвъд прозореца, металната завеса изтъня, стори ми се, че стоя в замъка редом с Жан дьо Ге — видях го да се усмихва, забелязах как го гледа майка му, зърнах момиченцето, Бланш, Пол, Рене, Жюли и сина й Андре. — Искам да познаят щастието. Но не щастието според неговите представи, а онова, което е заключено в тях. Сигурен съм, че то съществува, Бела, виждал съм го за миг като проблясък на светлина или жажда, знам, че чака да бъде освободено. — Изведнъж ми хрумна, че тя няма да разбере бръщолевенето ми. Не намирах подходящи думи, за да изразя мислите си. — Той е дявол! — възкликнах. — Те отново му принадлежат…
— Ето тук грешиш — прекъсна ме Бела. — Не е дявол, а обикновен човек като теб. — Стана, спусна завесите, върна се при мен. — Не забравяй, че аз добре го познавам, известни са ми и положителните му качества, и слабостите му. Ако беше сатана, отдавна щях да го изоставя и да напусна Вилар.
Искаше ми се да й повярвам, но се страхувах, че любовта й към Дьо Ге влияе на преценката и, че в заслепението си не вижда злото в него. Разказах и каквото бях научил през тези шест дни, докато парченце по парченце възстановявах миналото. Някои факти тя вече знаеше, задруги се беше досетила. Целта ми беше да го очерня, но докато говорех, осъзнах, че осъждам не Жан дьо Ге, а неговата сянка, онзи, който беше действал от негово име.
— Безсмислено е — казах накрая. — Не описвам човека, когото познаваш.
— Напротив. Но описваш и себе си.
Обзе ме страх. Запитах се кой от двама ни е истински. Кой е оцелял и кой е умрял. Изведнъж ми хрумна, че ако застана пред огледалото, няма да видя отражение.
— Бела, прегърни ме — прошепнах. — Кажи как се казвам.
— Ти си Джон. Джон, който се е разменил с Жан дьо Ге и една седмица е живял неговия живот. Два пъти дойде при мен и ме люби като Джон, не като Жан дьо Ге. Достатъчно реално ли ти се струва? Помага ли ти да възвърнеш истинската си самоличност?
Докоснах косата, лицето, ръцете й — в нея нямаше нищо фалшиво, никаква преструвка.
— Ти даде нещо на всички ни — продължи Бела. — На мен, на майка му, на сестра му и на детето му. Преди малко го нарекох tendresse. Каквото и да е, вече не може да бъде унищожено. Вкоренило се е и ще продължи да расте. От тук насетне ще търсим теб в Жан, не обратното. — Усмихна се, отново сложи ръце на раменете ми. — Разкажи ми нещо за себе си — нямам представа откъде си, къде отиваш, знам само, че се казваш Джон.