— Това е достатъчно — промълвих.
— Какво е възнамерявал да прави, ако Франсоаз не беше умряла?
— Да пътува. Щял е да вземе и теб… поне така каза. Щеше ли да приемеш?
Бела не отговори веднага. За пръв път изглеждаше объркана.
— С него сме любовници от три години — промълви най-сетне. — Той е част от ежедневието ми. Мисля, че ме харесва. Но скоро ще си намери друга.
— Не! Няма!
— Защо си толкова сигурен?
— Забравяш, че една седмица бях Жан дьо Ге. — Погледнах прозореца и попитах: — Защо спусна завесите?
— Ами… нещо като парола е, означава, че не съм сама. Той никога не идва, когато завесите са спуснати.
И Бела си беше помислила същото като мен — че след като вечеря, пожелае лека нощ на дъщеря си и на майка си, двойникът ми отново ще се качи в колата, ще пристигне във Вилар и ще прекоси мостчето над канала. И в замъка, и тук той се чувстваше като у дома, аз бях натрапникът.
— Слушай внимателно — казах настойчиво, — той не знае, че съм идвал при теб. Няма как да научи освен от Гастон, което е малко вероятно. Постарай се никога да не разбере — добавих и станах.
— Какво ще правиш? — попита тя.
— Тръгвам си, преди да е дошъл. Доколкото го познавам, тази нощ ще изпита необходимост от близостта ти.
Бела замислено ме изгледа:
— Мога да оставя завесите спуснати.
Спомних си какво ми причини онзи. Не стига, че когато му скимна, възобнови предишния си живот, ами бе унищожил моя. Вече нямах нито работа, нито дом в Лондон, останали ми бяха само дрехата на гърба ми, фордът и портфейлът, съдържащ известна сума във франкове.
— Не отговори на въпроса, който преди малко ти зададох — казах й. — Ако те беше поканил, щеше ли да заминеш с него?
— Може би. Ако почувствах, че е искрен.
Поклатих глава:
— Нямаше да имаш време за преценка и размисъл. Не забравяй, че той не би се осмелил да дойде във Вилар.
— Така е — кимна тя. — Щеше да ми пише, да изпрати телеграма, дори да се обади по телефона, за да ми предложи да пътувам с него.
— Щеше ли да приемеш?
Бела се поколеба, но само за миг.
— Да — отвърна. — Щях да приема.
Погледнах прозореца:
— Щом изляза от къщата, дръпни завесите.
Бела ме последва в коридора.
— Ами ръката ти? — попита.
— Моля?
— Ръката ти не е превързана. — Тя отиде в банята, донесе пакет с бинтове и марли. Докато ме превързваше, си спомних как Бланш сутринта стори същото, как през цялата нощ старата графиня бе държала ръката ми. Спомних си и допира на топлата длан на момиченцето.
— Грижи се за тях — промълвих. — Само ти си способна да го сториш. Може би той ще те послуша. Помогни му да ги обикне…
— Вече ги обича — прекъсна ме тя. — Наистина. Не се е върнал само заради парите.
— Не знам… — промърморих колебливо.
Преди да изляза, Бела попита:
— Къде отиваш? Какво ще правиш?
— Отвън е колата ми, която преди седмица той открадна. Колата, с която двамата щяхте да заминете за Гърция или за Сицилия.
Тя слезе заедно с мен по стълбището, но преди да отвори външната врата, разтревожено прошепна:
— Нали не смяташ да посегнеш на живота си? Не си си казал: „Това е краят.“
— Не, не е краят. Може би е началото.
Бела вдигна резето.
— Преди седмица — продължих — се наричах Джон и не можех да се примиря с факта, че съм се провалил, че не ставам за нищо. Решил бях да отида на едно място, където може би щяха да ми помогнат. Но срещнах Жан дьо Ге и отидох в Сен Жил.
— Отново си Джон, но вече знаеш, че не си безполезен неудачник. Доказателство е всичко, което направи за хората в замъка. Ти победи неуспеха.
— Грешиш — въздъхнах. — Неуспехът ми се преобрази в обич към обитателите на замъка. Следователно проблемът още стои — какво да правя с обичта?
Бела открехна вратата. Магазините вече бяха затворени, прозорците на къщите от другата страна на улицата бяха закрити с кепенци. На улицата нямаше жива душа.
— Обичта се раздава — прошепна тя, — ала за беда винаги остава при нас. Същото е и с пресъхналия кладенец — изворът остава някъде под земята. — Прегърна ме, целуна ме и попита: — Ще ми пишеш ли?
— Вероятно.
— Знаеш ли къде отиваш?
— Да.
— Дълго ли ще останеш там?
— Нямам представа.
— Мястото, което спомена преди малко… далеч ли е?
— Не, колкото и да е странно. Намира се на петдесетина километра от тук.
— Щом смяташ, че там са щели да ти помогнат да се примириш с битието на неудачник, може би ще ти кажат какво да правиш с обичта.
— Надявам се. Надявам се да чуя същото, което каза ти преди малко.
Целунах Бела, излязох на улицата. Чух как тя затвори вратата и пусна резето. Минах под старата градска порта, седнах зад волана на форда, посегнах за пътните карти. Бяха на предишното си място в джоба на гърба на седалката. Проследих маршрута, който преди седмица бях отбелязал със синьо. В мрака изминаването на последните десет километра щеше да е истинско изпитание, но ако следях гората винаги да е отдясно, шосето щеше да ме отведе до Мортан и оттам до абатството. Пътуването щеше да ми отнеме най-много час и половина.