— Изглежда, господин графът няма голямо желание да се прибере у дома — обади се шофьорът.
Погледнах добродушното му откровено лице, в кафявите му очи прочетох съчувствие и мъничко ирония, деликатната насмешка на човек, който е силно привързан към господаря си, готов е да се бие и да умре за него, ала не се страхува да го скастри, когато се отклони от правия път. Хрумна ми, че досега никой не ме е гледал предано. Сърдечността му ме трогна, неволно се усмихнах, после си спомних, че той обича не мен, а Жан дьо Ге. Седнах до него и повторих фразата, която бях чул снощи:
— Невинаги е лесно да имаш голямо семейство.
— Така е. — Той сви рамене и въздъхна. — В домакинство като вашето непрекъснато изникват проблеми. Понякога се чудя как господин графът избягва катастрофите.
„Домакинство като моето…“ Шосето прехвърли билото на един хълм, видях крайпътната табела, която известяваше, че наближаваме село Сен Жил. Отминахме старинна църква, малък песъчлив площад, обграден с няколко разнебитени къщи, бакалница, магазинче за тютюневи изделия и бензинова колонка, завихме наляво по широк бял път, преминахме по тесен мост. Едва сега си дадох сметка за чудовищността на онова, което бях сторил, което правех в момента, осъзнаването ми подейства като жесток удар. Обзе ме мрачно предчувствие, обгърна ме вълна от страх, за пръв път разбрах истинското значение на думата „паника“. Единственото ми желание беше да избягам, да потърся убежище, да се скрия в канавка или дупка, не да продължа съдбовното и неизбежно пътуване към замъка, който се извисяваше в далечината; стените му бяха обвити с бръшлян, под предсмъртния шепот на слънцето прозорчетата на двете предни кули изглеждаха като обгърнати от пламъци. Колата заподскача по дървения мост над крепостния ров, който може би навремето е бил пълен с вода, но сега беше обрасъл с треволяк и коприва, премина през отворената порта и алеята, покрита с чакъл, и спря пред замъка, застинал в очакване. Тясна тераса минаваше под прозорците, вече закрити с дървени щори, които придаваха на фасадата мъртвешки вид; свивах се на седалката, колебаех се какво да предприема — в този момент единствената тъмна врата между прозорците се отвори, на терасата излезе някакъв мъж и се загледа в нас.
— Ето го и господин Пол — промърмори шофьорът. — Ако по-късно започне да ме разпитва, ще му кажа, че съм ви взел от хотел „Париж“.
Слезе от автомобила, аз колебливо го последвах.
— Гастон, не прибирай колата — извика човекът на терасата. — Ще излизам след малко. Моят ситроен има някаква повреда. — Облегна се на каменния парапет, втренчи се в мен. — Май не бързаше да се прибереш, а? — подхвърли, без да се усмихне.
Забравих поздрава, който бях намислил, и като преследван престъпник, търсещ каквото и да е прикритие, понечих да застана зад колата. Ала шофьорът — вече знаех, че се казва Гастон, беше извадил куфарите от багажника и ми препречваше пътя. Изкачих стъпалата към терасата, застанах лице срещу лице с човека, който ми говореше на „ти“, следователно беше родственик на Дьо Ге. Забелязах, че е по-нисък, по-слаб и вероятно по-млад от мен, но лицето му беше изпито, сякаш беше уморен или болен, бръчките, вдълбани от двете страни на устните, бяха признак за горчивина и неудовлетворение. Стоях до него, чаках го да предприеме първия ход.
— Можеше да телефонираш — промърмори той. — След като не благоволи да се прибереш за обяд, Франсоаз и Рене се изплашиха, че си катастрофирал. Успокоих ги, че е малко вероятно и че навярно си заседнал в бара на хотел „Париж“. Обадихме се в хотела, обаче ни съобщиха, че не си се мяркал там. Естествено последваха обичайните истерии.
Мълчах, още не можех да се окопитя от изненадата, задето не ме разобличи като измамник. Не знаех какво да очаквам. Може би да се усъмни, да се загледа в мен, интуицията да му подскаже, че не съм неговият близък. Той ме изгледа от глава до пети, после се изсмя, но горчиво:
— Честно казано, изглеждаш ужасно.
Преди малко, когато Гастон ми се бе усмихнал, непривичната сърдечност беше като незаслужена благословия. Сега за пръв път в живота си се сблъсквах с откровена неприязън. Реакцията ми беше, меко казано, странна. Разгневих се заради Жан дьо Ге. Каквото и да бе сторил, за да предизвика подобна враждебност, бях на негова страна.