— Благодаря — подхвърлих язвително. — Мнението ти не ме засяга. В интерес на истината, чувствам се превъзходно.
Той се врътна и тръгна към вратата; погледнах Гастон и видях, че се усмихва. Изумих се, защото разбрах, че съм постъпил според очакванията, освен това съвсем естествено бях заговорил на „ти“, макар досега да бях използвал само учтивата форма на обръщение.
Последвах човека, наречен Пол, озовах се в малко, изненадващо тясно преддверие, широк коридор водеше към вита вътрешна стълба. Усетих свежата миризма на препарат за почистване на мебели, който обаче не беше използван за шезлонгите с избелели платна, облегнати на стената, които изглеждаха не на място редом с креслата в стил „Луи XVI“ Между две врати в дъното на коридора стоеше голям шкаф — изящно изработена мебел, каквато ще видите в музеите, обградена с кордон, срещу него на гипсовата стена висеше почерняла от времето картина с изображение на разпънатия Христос. През една от открехнатите врати се чуваха приглушени гласове.
Пол прекоси коридора и се провикна:
— Жан най-после се прибра. — Тонът му издаваше раздразнението, което беше демонстрирал пред мен. — Излизам. Вече съм закъснял! — добави и отново ме изгледа. — Явно тази вечер не си в състояние да разговаряш. Ще обсъдим положението утре сутринта. — Обърна се и излезе през вратата към терасата.
Гастон беше взел двата куфара и се изкачваше по вътрешната стълба. Тъкмо се питах дали да го последвам, някаква жена извика от съседната стая:
— Тук ли си, Жан?
Ясно долових плачливите нотки в пронизителния й глас, Гастон отново ме изгледа съчувствено. Неохотно затътрих крака, отворих вратата. Озовах се в грамадно помещение — тежки завеси закриваха прозорците, стените бяха облепени с тапети. Лампиони с грозни абажури, украсени с висулки от мъниста, излъчваха бледа светлина. От високия таван висеше изящен полилей, покрит с дебел слой прах, и с изпочупени кристални свещи. През високия прозорец, още незакрит с кепенци, се виждаше неокосена морава, достигаща до дълги редици дървета, наблизо пасяха черно-бели крави, които изглеждаха някак призрачни сред падащия мрак.
Трите жени в стаята ме погледнаха, едната, висока колкото мен, с изваяно, но строго лице, с тънки устни и с коса, прибрана на стегнат кок, скочи и демонстративно тръгна към вратата. Втората — тъмнокоса и тъмноока, почти красавица, загрозявана само от нездравия тен и намръщеното изражение, невъзмутимо ме наблюдаваше, на канапето до себе си беше оставила някакво плетиво или бродерия; без да се обърне, тя подвикна на излизащата жена:
— Щом държиш да ни лишиш от присъствието си, бъди така любезна да затвориш вратата, Бланш. За разлика от всички вас, мразя, когато става течение.
Третата дама беше със светлоруса, почти безцветна коса. Имаше сини очи, чертите й бяха изящни и деликатни, личеше, че навремето е била красива, и още можеше да мине за хубава, ако не изглеждаше сломена и сприхава. Не се усмихна, като ме видя. Изсмя се гневно като онзи Пол, стана и тръгна към мен, пристъпвайки по излъскания паркет.
— Е, няма ли да ни целунеш? — отрони.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Наведох се, разцелувах я, все така безмълвно прекосих просторното помещение, разцелувах и другата жена. Русокосата — по гласа познах, че тя бе извикала, докато бях в коридора, ме хвана под ръка и ме заведе до камината, в която тлееше грамаден пън.
— Как не те е срам! — подхвана. Направи ми впечатление, че и тя ми говори на „ти“ като Пол. — Изплашихме се, че си катастрофирал, но както винаги, ти изобщо не си се замислил как ще реагираме. Какво прави цял ден, защо не си бил в хотел „Париж“? Пол телефонира там, казаха му, че изобщо не са те виждали. Започвам да си мисля, че постъпваш така нарочно, за да ни плашиш и да ни принудиш да мислим най-лошото.
— Какво според теб е най-лошото? — промърморих. Отговорът, който ми хрумна спонтанно, ме поокуражи. Сънят… по-точно кошмарът бе нещо, което досега не бях изживявал. Интуицията ми подсказваше, че думите и делата ми са без значение — колкото и скандално да бе поведението ми, тези хора щяха да го приемат.
— Много добре знаеш, че се тревожим за теб. — Тя пусна ръката ми, леко ме побутна. — Способен си на всичко, когато не си у дома, винаги мислиш само за себе си. Ставаш прекалено бъбрив, пиеш прекалено много, шофираш прекалено бързо…