— Обвиняваш ме, че съм невъздържан ли? — прекъснах я.
— Готов си да направиш всичко възможно, за да ни вгорчиш живота.
— Остави го! — обади се другата. — Не виждаш ли как се държи? Явно не възнамерява да ти каже каквото и да било. Само си губиш времето.
— Благодаря — рекох.
Тя вдигна очи от ръкоделието си, изгледа ме съчувствено. Може би с нея бяхме съюзници. Запитах се коя ли е. Не приличаше на Пол, въпреки че и двамата бяха тъмнокоси, фугата отново седна и въздъхна. Едва сега ми проблесна, че ако се съди по фигурата и, тя очакваше дете.
— Няма ли поне да ни кажеш какво се случи в Париж? — промърмори. — Може би и това ще остане загадка, така ли?
— Нямам представа какво е станало в Париж — заявих безгрижно. — Страдам от загуба на паметта.
— Страдаш от преливане! — сопна се тя. — И сега лъхаш на алкохол. Иди да се наспиш, утре ще си по-добре. И не припарвай до Мари-Ноел — има температура, може да е заразно. Чух, че в селото има епидемия от дребна шарка, и ако се заразя… — Тя замълча за миг, многозначително ни изгледа. — …знаем какви ще бъдат последствията.
Стоях с гръб към камината, питах се как да се измъкна и да намеря „моята“ стая. Разбира се, куфарите бяха някакъв ориентир, освен ако вече не бяха прибрани. Но дори и да беше така, все някъде щях да видя четките за коса с инициалите Ж. дьо Г. Леглото ми се струваше като убежище, където да се усамотя, да поразсъждавам, да измисля някакъв план. Въпросът беше дали още искам да мисля и да кроя планове. Неволно избухнах в смях.
— Сега пък какво те прихвана? — плачливо и негодуващо попита русокосата.
— Положението е необикновено — отвърнах. — Дори не предполагате колко е чудато.
Възможността да го изрека подейства като магическо заклинание на предишното ми аз, което още упорстваше и не ме напускаше. Все едно бях невидим или като вентрилоквист говорех през корема.
— Не разбирам какво е смешното, ако се заразя, особено в сегашното ми състояние — нацупи се русокосата. — Не желая да родя сляпо или деформирано дете, както често се случва с бременните, които прекарват дребна шарка. А може би говориш за положението в Париж. Надявам се, че за доброто на всички ни си постигнал някакво споразумение, макар да не го вярвам.
Избягнах изпитателния й обвинителен поглед, като се обърнах към другата жена, но изражението й се беше променило. По бледите й страни беше избила руменина, сега изглеждаше още по-красива, обаче изражението й беше враждебно, и преди отново да се наведе над ръкоделието, леко поклати глава, сякаш ме предупреждаваше за нещо. Несъмнено с Дьо Ге бяха съюзници, но в името на каква кауза? Нямах представа каква е връзката между тримата. Изведнъж ми хрумна да кажа истината, за да изпробвам смелостта си, и защото вече не бях сигурен в здравия си разум.
— Всъщност не съм Жан дьо Ге, а друг човек — заявих. — Запознах се с него снощи в Льо Ман, разменихме си дрехите, той е взел колата ми и е отпътувал в неизвестна посока, а пък аз съм тук вместо него. Съгласете се, че положението наистина е необикновено.
Очаквах русокосата да се разгневи, ала тя само отново въздъхна, за миг се загледа в тлеещия пън в камината. Прозина се и се обърна към другата жена:
— Пол не каза дали ще закъснее.
— Разбира се, че ще закъснее. Случвало ли се е да се прибере рано, когато вечеря в клуба на ротарианците?
— И бездруго беше доста кисел, а след като видя Жан в това състояние, настроението му едва ли се е подобрило.
Разговаряха, без да ме погледнат, все едно ме нямаше. Изявлението ми, което вероятно приеха като глупава шега, изобщо не им се стори забавно, та да си направят труда да ми отговорят язвително. Поведението им беше най-сигурното доказателство, че не са забелязали измамата. Можех да правя каквото пожелая, да дрънкам каквото ми дойде наум — щяха да решат, че съм пиян или луд. Усещането беше неописуемо. Бях изпитал опиянение още докато шофирах реното, но след като преминах изпитанието от срещата с роднините на Дьо Ге, разговарях с тях и дори ги разцелувах, без да усетят нещо нередно, чувството за могъщество бе изумително. Ако пожелаех, можех да причиня безброй неприятности на тези съвършено непознати хора — да ги нараня, да преобърна живота им, да ги скарам помежду им, и то без да ми мигне окото, защото бяха бутафорни фигури, които нямаха място в живота ми. Запитах се дали когато Жан дьо Ге ме е зарязал в хотелската стаичка, си е давал сметка за опасността. Възможно ли е постъпката му да не е глупава шега, а да е била продиктувана от желанието да унищожа дома, за който каза, че го е обсебил?
Усетих, че тъмнокосата жена ме наблюдава — изпитателно, недоверчиво.