— Защо не си отидеш в стаята, както предложи Франсоаз? — промърмори. Поведението й ме озадачи. Изглеждаше, сякаш иска да изляза, сякаш се страхуваше, че ще кажа нещо неуместно.
— Добре — казах, после добавих: — И двете имахте право. Напих се до забрава в Льо Ман. Целият ден спах в един хотел.
Фактът, че казвах истината, придаваше пикантност на заблудата. Двете безмълвно се втренчиха в мен. Прекосих просторното помещение и през открехнатата врата се озовах в коридора. Чух, че щом излязох, жената, наречена Франсоаз, заговори бързо като картечница.
В коридора нямаше никого. Застанах пред вратата от другата страна на грамадния шкаф, и се заслушах; чух приглушени звуци, които подсказваха, че там се намира кухнята — шум от течаща вода, тракане на чинии. Реших да се кача по вътрешната стълба. На първия етаж се озовах в дълъг коридор, който се разклоняваше вляво и вдясно, стъпалата водеха към следващия етаж. Поколебах се, после тръгнах вляво. Наоколо цареше полумрак, коридорът се осветяваше от една електрическа крушка без абажур. Дъските скърцаха при всяка моя стъпка. Усетих странно вълнение, когато завъртях валчестата дръжка на вратата в дъното на коридора. Помещението тънеше в мрак. Опипом затърсих бутона за осветлението, натиснах го. Намирах се в мрачна стая с висок таван, тъмночервените завеси бяха спуснати, над тясното легло, застлано с тъмночервена кувертюра, беше закачена репродукция на картината на Гуидо Рени „Ecce Homo“ — Исус с трънения венец. По формата на прозорците разбрах, че се намирам в една от кулите, помежду им се образуваше алков, превърнат в нещо като параклис — молитвен стол, разпятие на стената, съд за светена вода… нищо повече. Стаята беше обзаведена с бюро, столове и маса, масивен скрин и гардероб, което подсказваше, че служи едновременно за всекидневна и спалня. Срещу леглото беше окачена още една картина на религиозна тема — некачествена репродукция на „Бичуването на Исус“, на стената до вратата беше окачена друга, изобразяваща Христос, препъващ се под бремето на кръста. От стаята лъхаше студ, все едно никога не беше отоплявана. Дори миризмата — смесица от острия мирис на препарат за почистване на мебели и на прашни завеси, беше потискаща.
Изключих осветлението и излязох. Оказа се, че посещението ми не е останало незабелязано. Някаква възрастна жена беше слязла от горния етаж, стоеше на площадката на стълбището и ме гледаше.
— Добър вечер, господин графе — каза. — Госпожица Бланш ли търсите?
— Да — излъгах. — Не е в стаята си.
Почувствах, че е редно да разменя две-три думи с нея. Беше слабичка и дребна, по облеклото и говора и разбрах, че е от прислугата.
— Госпожица Бланш е с госпожа графинята — обясни жената; запитах се дали интуитивно не е усетила нещо нередно, защото ме гледаше озадачено, дори учудено, после извърна очи към стаята, от която току-що бях излязъл.
— Няма значение — смотолевих. — Ще се видя с нея по-късно.
— Случило ли се е нещо лошо, господине? — попита тя, очичките й заблестяха още по-любопитно. Тонът й беше интимен, заговорнически, сякаш с нея споделяхме някаква тайна.
— Не, защо?
Жената крадешком се огледа, отново се втренчи в затворената врата и промърмори:
— Извинете, господин графе. Реших, че щом влизате в стаята на госпожица Бланш, може да е станало нещо лошо.
Тя извърна очи. Погледът й не изразяваше привързаността и топлотата, които бях зърнал в очите на Гастон, същевременно подсказваше фамилиарност, породена от някакво тайно споразумение помежду ни, което ми вдъхваше неприязън.
— Надявам се посещението на господина в Париж да е било успешно — добави; интонацията й превръщаше фразата не в обикновена учтивост, а в намек, че може би съм претърпял провал, заради който ще бъда критикуван.
— Да, всичко мина като по вода — отговорих и понечих да я отмина, ала тя изтърси:
— Госпожа графинята знае, че сте се върнали. Тъкмо слизах в гостната да ви предупредя. Най-добре е веднага да отидете да я видите, иначе няма да ме остави на мира.
Госпожа графинята… Ето че изникваше нова заплаха. Щом аз съм графът, коя е графинята? Отново се почувствах несигурен, усетих лека паника.
— Ще й се обадя по-късно — промърморих. — Не е толкова спешно.
— Много добре знаете, че тя не обича да чака, господине. — Жената впери в мен любопитните си черни очички. Нямаше начин да се изплъзна.
— Добре — смотолевих неохотно.
Последвах жената, която се заизкачва обратно по витата стълба. Озовахме се в коридор, подобен на онзи на долния етаж, който обаче водеше към друго, късо коридорче; отвъд летящата врата, тапицирана със зелено сукно, зърнах задното стълбище, откъдето лъхаше миризма на готвено. Тръгнахме по коридорчето, застанахме пред последната от редицата стаи. Прислужницата отвори вратата, кимна ми отривисто, все едно ми даваше някакъв знак, влезе и каза на някого: