— Срещнах господин графа на стълбището. Тъкмо идваше при вас.
Стаята беше голяма, но така претъпкана с мебели, че човек не можеше да се обърне. Над многобройните маси и столове властваше грамадно двойно легло с балдахин. От печката, нажежена до червено, се излъчваше топлина, непоносима за всеки, който идваше от студените стаи на долния етаж. Два фокстериера с панделки и звънчета на нашийниците залаяха пискливо и се спуснаха към мен.
Огледах се, доколкото ми позволяваха подскачащите кучета, видях високата слаба жена, която демонстративно беше напуснала при появата ми, до нея седеше възрастен беловлас свещеник, по симпатичното му румено лице нямаше нито бръчица. На известно разстояние от него, близо до печката, имаше масивно кресло, на него се беше настанила също така масивна старица, сбръчкана като гюдерия, ала очите, носът и формата на устните й бяха така ужасяващо еднакви с моите, че за миг изтръпнах — помислих, че Жан дьо Ге е пристигнал в замъка преди мен и се е предрешил като старица, за да увенчае нескопосаната си шега.
Възрастната дама протегна ръце, като привлечен с магнит пристъпих към креслото, машинално коленичих до нея и веднага се изгубих в планина от плът и вълнени дрехи; за миг се почувствах като впримчен в мрежата на грамаден паяк, същевременно бях поразен от приликата помежду ни — все едно виждах себе си, но като гротескна старица. Помислих за майка ми, починала, когато бях едва десетгодишен, образът й почти ми убягваше, беше избледнял в съзнанието ми; запитах се дали ако беше доживяла дълбока старост, щеше да прилича на разплутата жена, потънала в дълбините на креслото.
Старицата ме притискаше така, сякаш не искаше да ме пусне, после леко ме отблъсна и ми прошепна:
— Ето те и теб, непослушно момче! Пак си се забавлявал, а?
Отдръпнах се, погледнах я в лицето; очите и, почти скрити от тежките клепачи и подпухналата плът, бяха моите очи, но погребани и преобразени.
— Както винаги, подвизите ти разтревожиха всички — добави тя. — Франсоаз изпадна в истерия, Мари-Ноел вдигна висока температура, Рене се цупи, Пол е в ужасно настроение. Пфу! Повдига ми се от цялата сбирщина! Само аз не се тръшках. Знаех, че ще се върнеш, когато решиш, не и по-рано. — Изкиска се гърлено, отново ме придърпа, потупа ме по рамото и ме отблъсна. — В този дом аз съм единствената вярваща, нали, отче? — Обърна се към свещеника, който се усмихна и кимна, но не отривисто, а продължи да клати глава — разбрах, че кимането е нервен тик, който той не може да преодолее, и не е знак на съгласие. Почувствах се ужасно неловко, побързах да извърна поглед от него, втренчих се в кльощавата жена, която досега не беше благоволила да ме погледне. Тя затвори книгата в скута си и промърмори:
— Предполагам, че за тази вечер приключихме с четенето, мамо. — Гласът й беше безжизнен, неизразителен. От прислужницата вече знаех, че кльощавата дама е госпожица Бланш, в чиято спалня бях нахлул по погрешка, предположих, че е по-голямата сестра на предрешения натрапник, тоест — на моя милост. Графинята се обърна към свещеника:
— Отче, нали няма да ме помислите за невъзпитана и груба, ако ви помоля по случай завръщането на Жан тази вечер да пропуснем обичайната ни беседа? — Направи ми впечатление, че говори учтиво и с уважение, гласът й беше съвсем различен от преди малко, когато се кискаше в ухото ми. — Сигурно има да ми разказва толкова много!
— Разбира се, госпожо графиньо — промълви свещеникът; усмивката и непрестанното му кимане дотолкова изразяваха благосклонно съгласие, че отказът му щеше да изглежда неубедителен. — Знам колко ви липсваше, макар че отсъства за кратко време, и вероятно изпитвате облекчение от завръщането му. — Той се обърна към мен и добави: — Надявам се престоят ви в Париж да е бил приятен. Казват, че напоследък по тамошните улици стават невероятни задръствания и е необходим цял час да се придвижиш от площад „Конкорд“ до „Нотр Дам“. Не обичам шумотевицата на големия град, но вероятно за вас, младежите, е различно.
— Зависи дали човек е в Париж по работа или за удоволствие — подхвърлих. Докато поддържах разговор с него, бях в безопасност. Страхувах се да остана насаме с „моята майка“, която интуитивно щеше да разбере, че нещо не е наред.
— Така е. Предполагам, че вие сте съчетали полезното с приятното. Е, няма да ви задържам повече… — Без предупреждение коленичи на пода, затвори очи и започна да се моли, сипейки думите бързо като картечница; госпожица Бланш последва примера му, старицата само сведе глава. Аз също коленичих, с длани засенчих очите си, двата фокстериера се присламчиха до мен и взеха да душат джобовете ми. С крайчеца на окото видях, че прислужницата, която ме беше довела, също беше на колене, стискаше клепачи и монотонно повтаряше думите, изричани от свещеника. Той завърши молитвата, вдигна ръце, благослови ни с кръстния знак и с известно усилие се изправи.