— Лека нощ, госпожо графиньо, лека нощ, господин графе, лека нощ, госпожице Бланш, лека нощ Шарлот — каза, като се кланяше и кимаше, сияйна усмивка озаряваше руменото му лице. Пред вратата настъпи лека суматоха — госпожицата настояваше да му направи път, той — учтиво да я пусне пред себе си, накрая излезе пръв, Бланш го последва, свела глава като послушница.
Прислужницата Шарлот взе бутилката от масичката в ъгъла, наля в чашка за лекарства някаква течност и ме попита:
— Ще желае ли господин графът да му изпратя вечерята тук?
— Разбира се, глупачко! — сопна се графинята. — Приготви нещо и за мен, а глупавото лекарство изхвърли — няма да го близна. Бягай да донесеш вечерята. По-живо! — Нетърпеливо посочи вратата, гневно свъси вежди. Направи ми знак да седна до нея, двата фокстериера се настаниха на скута й. — Успя ли? Споразумя ли се с „Карвале“?
За пръв път, откакто бях влязъл в замъка, ми задаваха директен въпрос, на който не можех да отговоря уклончиво.
Преглътнах и промърморих:
— Какво по-точно те интересува?
— Поднови ли договора?
Едва сега ми стана ясно, че Жан дьо Ге е бил в Париж по работа. Спомних си, че в куфара имаше пощенски пликове и папки. Приятелят му, който ме беше спрял пред гарата, бе подхвърлил, че пътуването е било губене на време. Очевидно темата живо интересуваше възрастната дама, напрегнатият и поглед отново ми напомни думите на сина й за човешката ненаситност: „Важното е да задоволиш лакомията, да дадеш на хората каквото искат.“ След като това беше неговото мото, несъмнено сега би казал нещо, което да удовлетвори майка му.
— Не се безпокой — заявих. — Всичко е уредено.
— Хм! — изсумтя старицата. — В крайна сметка се споразумя с тях, а?
— Да.
— Пол е такъв глупак. — Тя се настани по-удобно на креслото. — Все мърмори, очаква най-лошото. Ако някой го слуша, ще си помисли, че сме стигнали до просешка тояга. Видяхте ли се с него?
— Срещнахме се на вратата — тъкмо излизаше.
— Съобщи му новината, нали?
— Не. Много бързаше.
— Виж ти! Можеше да изчака няколко минути, за да разбере какво се е случило! Лошо ли ти е? Изглеждаш зле.
— Прекалих с пиенето в Дьо Ман.
— В Льо Ман ли? Какво си търсил там? Защо не остана в Париж, щом толкова ти се е искало да празнуваш?
— И в Париж пих доста.
— Хм! — Този път сумтенето изразяваше съчувствие. — Горкичкият! Трудно ти е, нали? Трябваше да останеш още малко, за да се разтовариш. Ела, целуни ме пак. — Придърпа ме към себе си, отново потънах сред гънките на плътта й. — Дано си се позабавлявал — промърмори. — Хубаво си изкара, нали?
Разбрах за какво намеква, но вместо да се отвратя, ми стана забавно, дори интересно, че затлъстялата старица, с която толкова си приличахме физически и която току-що се беше молила със свещеника, искаше да научи за неблагопристойните похождения на сина си.
— Разбира се, че се забавлявах, мамо. — Изтръгнах се от задушаващата й прегръдка и осъзнах, че с лекота бях изрекъл думичката „мамо“. Странно, но това ме стресна повече от всичко, което беше наговорила тя.
— Значи си купил подаръчето, което ми обеща, а? — Тя присви очи, лицето й се изопна. Изведнъж атмосферата стана напрегната и странна.
— Обещах ли ти подарък? — подхвърлих.
Устата й се изкриви, затрепери. Погледът й бе умоляващ, изпълнен със страх — допреди миг не предполагах, че е възможно да ме гледа така.
— Нали не си забравил?
Повторната поява на Бланш ме избави от невъзможното положение. Изражението на майката се промени, сякаш тя си сложи маска. Наведе се и замилва териерите на скута си:
— Жужу, престани да си хапеш опашката, дръж се прилично. Не бъди такава егоистка, Фифи, остави му малко място. Хайде, отиди при чичо. — Тикна в ръцете ми кученцето, което взе да се дърпа, докато се освободи, после изтича да се скрие под креслото й. — Какво й е на Фифи? — изуми се тя. — Досега не е бягала от теб. Полудяла ли е?
— Не я закачай — избърборих. — Сигурно дрехите ми са пропити с миризмата на влака.
За разлика от хората животното беше разбрало измамата. Интересно каква беше разликата между мен и Жан дьо Ге, която кучетата усещаха. Старицата се беше отпуснала на креслото и намръщено гледаше дъщеря си. Бланш стърчеше като глътнала бастун, вкопчила се беше в облегалката на един стол и не откъсваше очи от майка си.