Последната сутрин, докато излизах с колата от Тур, неудовлетворението от предстоящите ми лекции в Лондон и осъзнаването, че единственото, което съм сторил през живота си не само във Франция, но и в Англия, е да наблюдавам хората, без да бъда съпричастен към радостта или болката им, ме хвърлиха в толкова дълбоко униние, подсилвано от дъжда, барабанящ по стъклата на автомобила, че когато стигнах Льо Ман, внезапно реших да обядвам в някой ресторант с надеждата да се поразведря и прогоня мрачното настроение.
Беше пазарен ден, близо до катедралата на площад „Жакобен“ бяха спрели камиони и каруци със зелени чергила, сергиите, притиснати една до друга, образуваха дълги редици. Вероятно през този ден се устройваше най-големият пазар в месеца, защото площадът гъмжеше от селяни, усещаше се специфичната миризма на зеленчуци и животни, лъхаща от разкаляната кафява пръст и от оградените места, където кравите неспокойно пристъпваха от крак на крак в тясното пространство. Трима мъже водеха бик към камиона, до който бях паркирал. Горкото животно ревеше, въртеше глава, доколкото му позволяваха въжетата, омотани около рогата му, упорито отстъпваше от камиона, вече претъпкан с негови събратя, които изплашено пръхтяха. Един от селяните заби вила в хълбоците му, видях осеяните с червени петънца очи на бика, изразяващи ужас и объркване.
Две жени с черни шалове, застанали до открита каруца, спореха за нещо, едната държеше за краката кудкудякаща кокошка; птицата негодуващо пляскаше с крила и заплашваше да събори ябълките в голямата плетена кошница, на която жената се облягаше; към тях се запъти едър мъжага със светлокафяво кадифено сако, лицето му беше зачервено — явно се беше почерпил в съседното бистро, погледът му бе замъглен, походката — несигурна. Взираше се в монетите в дланта си и недоволно мърмореше, вероятно бяха по-малко, много по-малко, отколкото бе предполагал; някак си беше объркал сметката през отлетелия час на алкохолна забрава и тютюнев дим, а сега щеше да си го изкара на майка си и на жена си. Представях си фермата, в която живееше, и което преди е била дом на баща му — на два километра нагоре по шосето, до нея води изровен коларски път, ниската къща, покрита с керемиди, е боядисана в светложълто, стопанските постройки са като размазано петно на фона на кафеникавите ниви, където по това време на годината са строени редица след редица тикви — светлозелени и тъмнорозови, обли и твърди, оставени да изсъхнат, преди през зимата да послужат за храна на животните или селяните да ги сварят на супа.
Отминах камиона, прекосих площада и влязох в бирарията на ъгъла; ненадейно бледото слънце блесна от капризното небе, хората наоколо, които след дъжда напомняха настръхнали черни врани — приведени, безлични — се съживиха, заприличаха на пъстроперести птици — усмихваха се, жестикулираха, продължиха работата си с новопридобито безгрижие, а небето се разпадна и превърна в злато унилия ден.
Бирарията беше претъпкана, въздухът бе натежал от миризмата на вкусна и пикантна храна, на сирене, набождано на ножове, изцапани със сос, разляно вино, горчива утайка от кафе… и всичко това, примесено с неприятния мирис на мокри вълнени палта, започващи да съхнат; сцената беше обрамчена от облаци синкав дим от цигарите „Голоаз“.
Намерих свободно място на масата до вратата към кухнята, поръчах си омлет; докато с удоволствие похапвах пухкавата яйчена смес, обилно полета със сос с подправки, летящата врата към сервизните помещения непрекъснато се отваряше и затваряше, блъскана от забързаните сервитьори, понесли подноси, отрупани с храна. Отначало гледката ми подейства като аперитив, но след като задоволих глада си, започна да пречи на храносмилането ми — прекалено много пържени картофи, прекалено много свински пържоли. Поръчах кафе, междувременно жената до мен продължи да се тъпче със зрял боб, докато се оплакваше на сестра си от повишаващите се цени, без да обръща внимание на бледото момиченце, което седеше в скута на съпруга й и мрънкаше, че му се ходи до тоалетната. Разговорът между сътрапезниците ми не секваше нито за миг; докато надавах ухо — това преживяване бе единственото ми развлечение, когато забравях историята и се връщах към действителността, — угнетеността отново ме обхвана, превърна се в нещо като тъпа болка, помрачаваща удоволствието. Бях чужденец, не принадлежах към техния свят. Дългите години на обучение и практика, фактът, че свободно говорех езика им, преподавах тяхната история, описвах културата им, ни най-малко не ме бяха сближили с французите. Бях прекалено неуверен, прекалено необщителен. Познанията ми бяха почерпени от учебниците и книгите, впечатленията ми от истинския живот бяха като на турист, който познава дадена страна само от написаното в пътеводителя. Желанието да науча повече бе мъчително като болка. Миризмата на пръст, шосетата, лъснали от дъжда, избелелите щори, скриващи прозорци, през които никога нямаше да надникна, сивкавите фасади на къщи, чиито прагове никога нямаше да прекрача, бяха като нескончаем упрек към мен, напомняне, че принадлежа към друга националност. Други биха влезли с взлом, биха прекършили бариерата… не и аз. Никога нямаше да бъда французин, един от тях.