— Може би — смотолевих.
— Моля се на Бога да доживея сватбата й. Съпругът й трябва да е богат…
Шарлот влезе с поднос, по петите й вървеше червендалеста дребничка камериерка на около осемнайсет години — като ме видя, девойката се изчерви, изкиска се и каза:
— Добър вечер, господин графе.
Поздравих я, тя сложи на друга масичка подноса, предназначен за мен. Бланш се изправи, остави плетивото и попита майка си:
— Искаш ли да поговориш с Франсоаз или Рене, преди да си легнеш?
— Не. Видяхме се по време на следобедния чай. Сигурна съм, че ще спя спокойно, след като Жан вече си е у дома, и не желая да ме безпокоят… особено ти.
Бланш прекоси стаята, целуна майка си, пожела й лека нощ и излезе, без да ми проговори или да ме погледне. Интересно какво беше сторил Жан дьо Ге, за да предизвика подобно отношение. Вдигнах капака на купичката със супа. Ухаеше прекрасно, изведнъж усетих вълчи глад. Дребничката камериерка, която Шарлот нарече Жермен, излезе заедно с Бланш, но старата прислужница още се суетеше из стаята и ни наблюдаваше как се храним.
Любопитството ме накара да рискувам и да попитам графинята:
— Какво й е на Бланш?
— Нищо. Забележителното е, че днес ме нервира по-малко от друг път. Направи ли ти впечатление, че не се нахвърли върху мен, като казах, че е изгодно да имаме светица в семейството?
— Беше потресена, нали?
— Потресена ли? Тъкмо обратното — беше въодушевена. Само гледай как ще доразвие идеята. Ако се прослави благодарение на виденията на Мари-Ноел, Бланш ще бъде на върха на щастието. Това ще осмисли живота й… Шарлот, още ли си тук? Вземи подноса, нахраних се. Донеси вино за господин графа. Жан, искам да ми разкажеш какво се случи в Париж, и то от игла до конец. Престани да ме въртиш на шиш, сподели с мен.
Напрегнах въображението си. За разлика от друг път тази година не бях ходил в Париж, пък и впечатленията ми от френската столица, свързани предимно с историческите сгради и музеите, едва ли интересуваха графинята. Заговорих за храната в ресторантите (тема, която явно я заинтригува), за безбожните цени (явно още по-любима тема), във внезапен прилив на вдъхновение измислих посещения на няколко театрални постановки и среща с приятели от фронта, а тя изреди имената им и неимоверно ме улесни. След като се нахранихме, и то до насита, и прислужницата изнесе подносите, установих, че за пръв път в живота си не се чувствам неловко. Причината беше повече от ясна — възрастната жена ме приемаше безрезервно. Имаше ми доверие, обичаше ме, вярваше ми — все чувства, които досега никой не беше изпитвал към мен. За пръв път в живота си бях необходим някому. Ако се беше отнесла с мен като с непознат, диалогът помежду ни щеше да е невъзможен. Каквото и да кажех като неин син, не рискувах неодобрението й. Смеех се, шегувах се, бърборех с непривична лекота, която ме окриляше, докато след излизането на Шарлот тя не промълви:
— Жан, не си забравил подаръчето ми, нали? Предполагам, одеве се пошегува…
Устатата й пак се изкриви и затрепери, тя отново ме загледа умоляващо. Промяната беше потресаваща. Злобните подмятания секнаха, дяволитите пламъчета в очите й помръкнаха, изчезна впечатлението за добродушна сърдечност, съчетана с неочаквани изблици на жестокост. Превърнала се беше в жалко създание, което трепереше и като хищна птица впиваше пръсти в ръцете ми. Нямах престава какво да кажа, как да постъпя. Станах, отидох до вратата и извиках:
— Шарлот, тук ли си?
Териерите се сепнаха, скочиха на пода и яростно залаяха.
Прислужницата изтича от съседната стая.
— На графинята й прилоша — казах. — Отиди при нея.
Жената ме изгледа:
— Не го ли донесохте?
— За какво става въпрос?
Шарлот присви очи:
— Господин графът много добре знае какво обеща да донесе от Париж.
Помъчих се да си спомня какво имаше в куфарите, сетих се за пакетчетата, изглеждащи като подаръци. Не знаех какво съдържат, нито къде са сега.
Жената настойчиво промърмори:
— Веднага го донесете, господине. Иначе тя много ще страда.
Тръгнах по коридора, качих се на първия етаж, отново се поколебах накъде да тръгна. От стаята вляво се чуваше шум от течаща вода, неуверено тръгнах в тази посока, докато видях открехната врата до помещението, което вероятно беше баня. Застанах на прага, но чух стъпки, затова отминах банята и спрях пред следващата стая. Вратата беше широко отворена, в помещението нямаше никого. Огледах го и с облекчение установих, че съм извадил късмет. Намирах се в малка гардеробна, на тоалетката видях четките с инициали, на облегалката на един стол беше преметнат мъжки халат. Някой беше разопаковал багажа ми, куфарите ги нямаше, но пакетчетата бяха подредени на масичката като подаръци под коледна елха. Спомних си, че към всяко беше прикрепена бележчица; когато за пръв път огледах пакетчетата, буквите Ф, Р, Б, П, М-Н ми се сториха като странен код, ала сега знаех какво означават; слава Богу, имаше и пакетче с надпис „мама“, но за разлика от другите беше опаковано с груба хартия и запечатано. Взех го и отново се изкачих по стълбището.