Шарлот чакаше на площадката.
— Носите ли го? — попита.
— Да. Да й го дам ли?
Жената ме изгледа и смотолеви: „Не, не…“, сякаш беше изненадана и дори разгневена. Грабна пакетчето, пожела ми лека нощ и забърза към стаята на господарката си.
Поведението и недвусмислено говореше, че присъствието ми в покоите на графинята вече е нежелателно; бавно слязох по стълбището, върнах се в „моята“ гардеробна, ала внезапният завършек на вечерта не ми даваше покой. Питах се от какво страда възрастната жена; може би имаше гърчове или някакво умствено заболяване, за което знаеха само прислужницата и Жан дьо Ге, не и другите членове на семейството. Искрено се надявах, че каквото и да се съдържаше в пакетчето, ще облекчи страданията й. Странно, изглеждаше толкова нормална, толкова уравновесена… с изключение на внезапните изблици на гняв. Изобщо не приличаше на душевноболна.
Изведнъж ме обзе умора, отново се почувствах потиснат. Не можех да забравя потресаващата промяна в изражението на старицата. Не знаех какво да правя, как да постъпя. Ненадейно някаква жена извика от спалнята:
— Каза ли лека нощ на мама?
Познах гласа на русокосата Франсоаз; едва сега забелязах вратата към банята, скрита зад голям гардероб. Жената вероятно беше чула стъпките ми. Изведнъж си дадох сметка, че в малкото помещение няма легло. Къде ли спеше Жан дьо Ге?
— Ти ли си, Жан? — отново се провикна русокосата. — Реших, че сигурно искаш да се изкъпеш, и напълних ваната. — Гласът и прозвуча приглушено, вероятно се беше отдалечила.
Влязох в банята. По всичко личеше, че я използват двама души. Сюнгери, туби с паста за зъби, хавлиени кърпи… ето го комплекта за бръснене, но видях и шапка за баня, дамски чехли, на вратата висеше дамска хавлия.
Не помръдвах, за да не издам присъствието си. Чух изщракването на ключа за осветлението, въздишка, после жената плачливо извика:
— Защо не ми отговаряш?
Стиснах зъби, за да се подготвя за новото изпитание, влязох в съседното помещение. Оказа се просторна спалня със същата форма и размери като стаята на Бланш, но много по-жизнерадостна — елегантните тапети бяха светли, липсваха картини на религиозни теми. В алкова вместо молитвен стол имаше тоалетка с голямо огледало, обрамчено с лампички. Срещу тоалетката стоеше двойно легло без балдахин. Русокосата жена на име Франсоаз седеше, подпряна на възглавницата, наметнала беше пухкава розова пелеринка, косата й беше навита на ролки. Внезапно ми се стори смалена, по-дребничка от преди.
Продължи да говори с все същия плачлив тон на онеправдана жертва:
— Разбира се, трябваше да прекараш цялата вечер с мама. Как нито веднъж не помисли за мен? Дори Рене, която по принцип е на твоя страна, заяви, че си станал непоносим.
Извърнах очи от лицето й, сгърчено от умора и негодувание, загледах се в леглото. Забелязах втората възглавница, на нощното шкафче стояха пътническият часовник и кутия цигари. Дори раираната пижама, която носех в хотела, прилежно беше сгъната върху отметнатата завивка.
Бях решил, че Франсоаз е сестра на Жан дьо Ге и е омъжена за Пол. Сърцето ми се преобърна, защото едва сега разбрах, че тя е съпругата на моя двойник.
ПЕТА ГЛАВА
Първата ми реакция — абсурдна и машинална, бе да взема пижамата; приближих се до леглото и я грабнах, тръгнах обратно към банята, без да погледна Франсоаз. За мой ужас тя зарида, през сълзи се заоплаква колко е нещастна, задето държа само на майка си, а на нея не обръщам внимание. Стоях в банята и чаках кризата да премине. След малко чух как Франсоаз си издуха носа, заподсмърча и се покашля — звуци, свидетелстващи, че е престанала да плаче и се мъчи да се овладее. Изплаших се, че ще стане и ще ме последва в банята, затова затворих вратата и я заключих — дадох си сметка, че неволно съм постъпил като своя двойник. Тъкмо това би сторил Жан дьо Ге, ако е засрамен, отегчен или и двете. Обзе ме същият гняв, който бях изпитал в хотелската стая, когато се наложи да облека дрехите му. Колко ли забавно щеше да му бъде, ако ме видеше как притискам пижамата до гърдите си и се крия в банята, а жена му лежи в съседната стая — сцена, достойна за фарс, която би предизвикала въодушевлението на публиката в театъра; ненадейно ми хрумна колко тънка е границата между комичното и отблъскващото. Смеем се, за да прогоним страха, понякога отвращението е и привлекателно; зрителите изпадат във възторг от фарс, който се разиграва в спалнята, защото са скандализирани, но тайно се забавляват. Питах се дали Жан дьо Ге е предвидил този момент, или е мислил, както предполагах аз, докато пътувах към замъка, че след час-два пиесата и маскарадът ще свършат. Може би нито за миг не е вярвал, че ще постъпя по този начин. Или като ме е слушал как се оплаквах от безсмисления си живот, от липсата на родственици или близки приятели, си е помислил: „Да се разменим, а?“