Ако наистина възнамеряваше да избяга и да ме превърне в изкупителна жертва, това означаваше, че не го е грижа за никого в замъка. Майка му и съпругата му, които искрено го обичаха, не означаваха нищо за него. Не се интересуваше какво ще се случи нито с тях, нито с другите — можех да постъпя, както ми скимне. Маскарадът беше толкова жесток, че граничеше с безчовечност. Спрях водата, която капеше във ваната, и се върнах в малката стая. Въодушевлението и спокойствието, които изпитвах, докато вечерях с графинята, преминаха в угнетеност заедно с промяната в настроението й. Спокойно можех да си кажа, че странното й преобразяване е поредният инцидент през тази вечер, граничеща с фантастиката, но ми се прииска да я утеша, незабавно да намеря пакетчето и да го дам на Шарлот. След като разбрах, че киселата Франсоаз е съпруга на Жан дьо Ге, изпитах желание да утеша и нея — сълзите й ме ужасяваха. Докато бяхме в гостната, тези хора ми се струваха нереални, ала сега разкриваха безпомощността си и предизвикваха в мен непознати емоции. Вече не ми беше забавно, че са невинни жертви на глупава и жестока шега. Пък и вече не бях сигурен, че е било шега. По-скоро беше нещо като изпитание на издръжливостта и силата, сякаш Дьо Ге ми казваше: „Точно така. Позволих на близките да ми се качат на главата, да ме управляват. Да видим дали ще се справиш по-добре, ако си на мое място.“
Взех от масата пакетчето, надписано с буквата Ф. Увито беше в луксозна хартия, под която напипах нещо твърдо. Подържах го, нарочно отново минах през банята и отворих вратата на спалнята. Помещението тънеше в мрак.
— Будна ли си? — попитах.
Чух леко шумолене откъм леглото бутонът на нощната лампа изщрака. Франсоаз се поизправи, отново се облегна на възглавницата и се втренчи в мен. Скрила беше ролките за коса под шапчица от мрежеста материя, завързана с розови панделки под брадичката й, вместо с пухкавата пелеринка сега се беше наметнала с шал. Кокетната шапчица изглеждаше нелепо в съчетание с бледото й изнурено лице. Тя се прозина и примигна:
— Какво искаш?
Приближих се до леглото:
— Слушай… прости ми, ако съм те засегнал. Състоянието на мама внезапно се влоши, разтревожих се. Щях да дойда при теб много по-рано, но знаеш колко опърничава е понякога. Виж какво съм ти донесъл от Париж.
Подадох й пакетчето, тя недоверчиво се втренчи в него. Пусна го върху завивката и въздъхна:
— Нямаше да ми е криво, ако постъпваше така само от време на време, но се случва толкова често, почти всеки ден. Понякога си мисля, че майка ти ме мрази… и не само тя, всички вие — Пол, Рене, Бланш. Дори Мари-Ноел е безразлична към мен. — С облекчение разбрах, че не очаква да й отговоря. — Съвсем различно беше, когато се оженихме. И двамата бяхме по-млади, страната най-сетне беше свободна от немската окупация, бъдещето изглеждаше прекрасно. Бях толкова щастлива! Постепенно щастието започна да се изплъзва. Не знам дали е по моя или по твоя вина. — Жълтеникавото й лице под грозната шапчица изглеждаше унило, отчаяно.
— Рано или късно се случва с всички брачни двойки — промълвих. — Трепетът от първата любов се заменя от навик и рутината на ежедневието. Неизбежно е, повярвай. Няма причина да си нещастна.
— Говорех за друго… Нямаше да ми е мъчно, ако беше само мой. Но тук всички ни се бъркат в живота, настояват да им обръщаш внимание, а най-ужасното е, че не забелязваш как са те обсебили, или не те е грижа.
Часовете, прекарани в компанията на графинята, бяха минали гладко, но сега се оказах натясно. Чувствах се като в небрано лозе, не знаех какво да кажа.
— Всичко сякаш ме притиска — продължи тя. — Замъкът, близките ти, полята, нивите и горите. Все едно се задушавам. Отдавна се отказах да върша нещо, да давам нареждания, да променя това или онова по мой вкус — роднините ти ми подсказаха, че го смятат за натрапничество. Явно тук всичко трябва да си е постарому. Известно ли ти е, че през последните месеци единственото разнообразие в живота ми беше да поръчам нови завеси за нашата спалня и покривка с къдрички за тоалетката и че дори това бе прието като безсмислена екстравагантност?