По погледа й разбрах, че очаква някакво извинение.
— Съжалявам — промърморих, — но знаеш как е в провинцията. Придържаме се към традициите. Въпрос на навик.
— Навик ли? — повтори тя. — Как имаш нахалството да го кажеш тъкмо ти! Скимне ли ти, заминаваш под предлог, че имаш някаква работа. Представяш ли си какво е ден след ден да водиш скучно съществуване като мен? Как веднъж не предложи да ме вземеш със себе си! Все обещаваш, че „някой ден“ ще пътуваме заедно, или „следващия път“, вече свикнах с увъртанията ти и дори не те моля. Пък и тъкмо сега е невъзможно… напоследък не ми е добре.
Опипа пакетчето, което не беше разопаковала; знаех, че при тези обстоятелства съпругът трябва да каже поне няколко утешителни или съчувствени думи, обаче нямах представа какво е състоянието й.
Ненадейно тя изрече простичко, без да мърмори и да се оплаква:
— Жан, страх ме е. — Нямах представа какво да отговоря, затова взех пакетчето и започнах да го разопаковам. — Знаеш какво каза доктор Льобрен, когато загубих последното бебе… Не знам какво ще се случи този път, много ми е трудно.
Почувствах се някак безполезен. Развързах панделката, отстраних опаковката, от кутията извадих друга кадифена кутийка за бижута и я отворих. Вътре имаше медальон с капаче, инкрустиран с перли; отворих го и видях мой миниатюрен портрет… по-точно портрет на моя двойник. Бижуто можеше да се носи и като брошка, защото отзад беше запоена златна игла. Изработката беше великолепна, идеята — блестяща, вероятно купувачът беше дал доста тлъста сума.
Франсоаз възкликна от изненада и радост:
— Колко е красив! Трогната съм от вниманието. Все мърморя и се оплаквам, а ти… ти си ми купил такъв прекрасен подарък! Прости ми. — Тя докосна страната ми. Насилих се да се усмихна. — Толкова си мил, че търпиш капризите ми! Да се надяваме, че този етап ще премине и ще се почувствам по-добре. Чувам се как ти казвам горчиви думи, макар че не го искам, мразя се, но не мога да се въздържа.
Няколко пъти отвори и затвори капачето, усмихна се като дете, което има нова интересна играчка. После закачи медальона на шала си:
— Погледни, нося своя съпруг до сърцето си. От днес, ако някой ме попита: „Къде е Жан?“, само трябва да отворя медальона. Приликата е невероятна. Сигурно художникът е работил по снимката на предишната ти лична карта. Много мило, че си си спомнил колко харесвах тази фотография. Поръчал си медальона специално за мен в Париж ли?
— Да — отвърнах. Може би беше вярно, но собствената ми лъжа прозвуча фалшиво.
— Пол ще се пукне от яд, като го види — продължи Франсоаз. — Предполагам, подаръкът означава, че всичко е минало гладко и пътуването все пак е било успешно. Типично за теб — да ознаменуваш събитието с такъв екстравагантен жест. Знаеш ли, чувствам се толкова безпомощна, когато Пол се оплаква, че може би ще се наложи да закрием фабриката, усещам как намеква за парите ми, които са обвързани с онази нелепа клауза. Но ако ни се роди момче… — Тя се облегна, докосна бижуто. — Доспа ми се. Не се бави. Сигурно си уморен, щом цяла вечер с мама сте обсъждали делови въпроси.
Изключи нощната лампа, чух я как въздъхна и отпусна глава на възглавницата.
Върнах се в малката стая, отворих прозореца и се облакътих на перваза. Беше ясна и студена нощ, ярка луна озаряваше небето. Под прозореца зееше тревясалият крепостен ров, заобиколен с каменна стена, покрита с бръшлян, отвъд се простираше някогашната симетрично подредена градина, също обрасла с трева и бурени, където кравите бяха утъпкали нови пътеки и проходи, чезнещи сред мрачни дървета. Малка постройка, умалено копие на кулите близнаци от двете страни на моста над крепостния ров, стърчеше недалеч сред тревата — предположих, че е гълъбарник, наблизо бе завързана детска люлка, едното въже беше скъсано.
Смътна меланхолия витаеше над притихналата сцена, сякаш някога тук бяха кънтели смехове, кипял беше живот, а сега хората, които като мен гледаха през прозорците на замъка, тъгуваха за отминалите щастливи времена. От време на време дълбоката тишина се нарушаваше от приглушено тупване, все едно от горната част на кладенец се отронваха капки вода и падаха в дълбините му; надвесих се навън, завъртях глава и се ослушах, но не разбрах откъде идва звукът, защото от устата на чудовището-водоливник, което ми се хилеше от стряхата на кулата над мен, не течеше вода.
Часовникът на селската църква удари единайсет, звукът — остър и лишен от дълбочина, ми се стори предизвикателен като биенето на камбаните на катедралата в Льо Ман, а когато и последната нотка заглъхна, се почувствах още по-нещастен и потиснат, гласът на разума сякаш ми прошепна: „Какво търсиш тук? Бягай, преди да е станало прекалено късно!“