Отворих вратата към коридора и се ослушах. Замъкът беше притихнал. Дали възрастната графиня вече спеше, успокоена от съдържанието на загадъчното пакетче, което бях дал на Шарлот, или още седеше на креслото? Дали „сестра ми“ Бланш коленичеше на молитвения стол, или от леглото си се взираше в изтезавания Исус? Трогателните думи на Франсоаз не ми излизаха от ума: „Жан, страх ме е.“ Тя не се обръщаше към мен. Тук бях чужд. Принадлежах към друг свят. Нямах място в живота на тези хора.
Тръгнах по коридора, слязох по стълбището. Тъкмо завъртах валчестата дръжка на вратата към терасата, откъдето за пръв път бях влязъл в замъка, чух стъпки зад мен, обърнах се и видях Рене — беше по халат и чехли, косата й беше разпусната.
— Къде отиваш? — прошепна.
— Да глътна малко чист въздух — избърборих първото, което ми дойде наум. — Не можах да заспя.
— Какво те тормози? Каза, че си уморен и не се чувстваш добре, но това бе извинение само за пред Франсоаз. Чух как излезе от стаята на мама, чаках да се отбиеш при мен. Не видя ли, че вратата ми е отворена?
— Не.
Рене недоумяващо ме изгледа:
— Досещаш се, че щом разбрах за завръщането ти, насърчих Пол да се види с приятелите в клуба. А сега вечерта е пропиляна. Той ще се върне всеки момент.
— Извинявай — смотолевих. — Мама не можеше да се наговори, невъзможно ми беше да я оставя. Да го отложим за утре, а?
— За утре ли? — сопна се тя. — Готов си да ме пържиш на бавен огън, след като десет дни остана в Париж! Хм, трябваше да го предположа! Сигурно затова не отговаряше на писмата ми.
Запитах се дали изглеждам глупав и пасивен, както се чувствах, докато стърчах до вратата и продължавах да стискам дръжката. Преди час-два бях останал с впечатлението, че Рене е моя съюзница и приятелка. Сега беше жена, която е силно разгневена, задето съм я измамил. Дълбоко съжалявах, че не знаех какви са отношенията й с другите членове на семейството, и какъв въпрос искаше спешно и насаме да обсъди с Жан.
— Извинявай — повторих. — Не разбрах, че държиш да се видим толкова спешно. Защо не изпрати да ме повикат, докато бях при мама? Веднага щях да сляза.
— Хм, опитваш се да бъдеш саркастичен, така ли? А може би наистина си пиян.
Тонът й ме подразни. Гневът на майката ме трогна, също и на съпругата, макар и поради друга причина. Нямах време за тази жена, която ненадейно ми беше препречила пътя към бягството.
— Ще настинеш — промърморих. — Защо не си легнеш?
Тя се втренчи в мен, задъхано възкликна:
— Mon Dieu, колко те мразя понякога! — Обърна се и се изкачи по стълбището.
Отворих вратата, излязох на терасата. С пълни гърди вдъхнах въздуха, който ми се стори чист и сладък след влагата и студа в стаите, чиито прозорци бяха закрити с кепенци. Слязох по стъпалата, посипани с чакъл, скърцащ при всяка моя стъпка, излязох на алеята за коли. Тръгнах наляво към постройките край рова, които вероятно бяха конюшни и гараж, в този момент фаровете на автомобил проблеснаха сред дърветата около стръмния път, който преваляше хълма, колата се насочи към моста и портата към замъка. Вероятно Пол се връщаше от вечерята в клуба. Скрих се зад един кедър, макар че не знаех дали фаровете са ме осветили, след миг колата премина по моста и през портата, зави към гаража. Чух как Пол затръшна вратата на реното, после шум от отварянето на плъзгащата се врата на гаража. След една-две секунди отекнаха стъпки, Пол се приближи до терасата, като мина на сантиметри от кедъра, зад който се криех. Изкачи се по стъпалата и влезе в замъка.
Изчаках няколко минути. Изоставих прикритието си, предпазливо тръгнах към стената около рова. Оставаха ми няколко стъпки до портата, изведнъж чух приглушено ръмжене. Едва сега забелязах колибката, от която надничаше грамаден ретривър — щом ме зърна, кучето яростно залая. Зашепнах, помъчих се да го успокоя, но животното сякаш още повече се вбеси от гласа ми; изтичах обратно и се скрих зад кедъра, зачаках кучето да млъкне, преди да предприема каквото и да било. Лаят продължи цяла вечност, после премина в ръмжене, накрая затихна; отново излязох иззад дървото, огледах се, вперих поглед в масивните стени на замъка — посивели от времето, заплашителни, но и странно красиви под ярката лунна светлина. Нещо ме подтикна да мина през вратичката в стената; застанах на ръба на крепостния ров, загледах се в запустялата градина, в която денем се разхождаха крави, в призрачните алеи, запустелия гълъбарник и люлката със скъсано въже.