Шегобиецът, който ме беше въвлякъл в този безумен и абсурден фарс, може би спеше някъде далеч оттук или се присмиваше на объркването ми. Смяташе, че вече е свободен, след като е заел мястото ми. Не се вълнуваше от терзанията на близките си, не го беше грижа каква ще бъде съдбата им, колко жестоко може да бъдат наранени.
Отново чух звука, който ме беше стреснал, докато стоях до прозореца в гардеробната, но този път беше по-близо — диви кестени трополяха по чакълената пътека отвъд крепостния ров. Нито мъглицата, нито падащият лист или ромоленето на дъжд бяха толкова сигурни предвестници на края на лятото. Звукът беше изпълнен с усещането за есен. Вдигнах глава, загледах се в прозорците, закрити с кепенци, запитах се в коя от кулите е спалнята на старата графиня и в коя — монашеската килия на дъщеря й. Над мен се падаше прозорецът на гардеробната, до него бяха големите прозорци на спалнята.
Часовникът на църквата отново удари — изминал беше половин час, време беше да напусна замъка. Прекалено дълго се бях задържал сред тези непознати хора. Не смеех отново да мина край кучето и да рискувам то да събуди с лая си цялото домочадие, затова реших да изляза през вратичката, да мина по моста и белия път, да изляза на шосето и да вървя, докато стигна най-близкия град.
Кестените продължаваха да падат край рова, само че сега наблизо нямаше дървета; един ме удари по главата и тупна до мен. Озадачено вдигнах глава и видях, че прозореца на купичката над гардеробната вече не прилича на тесен тъмен процеп, а на перваза е коленичил някой. Докато гледах нагоре, отново полетя кестен и ме удари по челото, последваха го втори, трети… Хвърляше ги коленичилият, който незнайно защо искаше да привлече вниманието ми. Внезапно се изправи на тесния перваз — беше дете на около десет години, носеше бяла нощница, всяка погрешна стъпка можеше да го запрати в дълбокия ров. Не виждах лицето му, не знаех дали е момче или момиче, усещах само опасността.
— Върни се в стаята — извиках тихо. Детето не помръдна. Още един кестен ме удари по челото. — Върни се! — извиках отново. — Прибери се, иначе ще паднеш!
Детето заговори — спокойно и ясно, гласът му беше звънлив като камбанка:
— Кълна се, че ще се хвърля през прозореца, ако не дойдеш при мен, преди да преброя до сто.
Не помръднах. Детето отново се провикна:
— Знаеш, че държа на думата си. Започвам да броя. Ако не си при мен, когато кажа „сто“, кълна се в Светата Дева, че ще скоча. Едно… две… три…
В обърканото ми съзнание нахлуха откъслечни спомени за висока температура, светци и видения. Едва сега осмислих чутото преди няколко часа. И през ум не ми беше минало, че дълбоко религиозната Мари-Ноел е дете. Момиченцето продължаваше да брои; обърнах се, минах през градинската врата, качих се на терасата и влязох обратно в замъка — за щастие Пол не беше заключил входната врата. Пипнешком се изкачих до първия етаж, отчаяно се оглеждах за задно стълбище, по което да се озова в малката кула, която се падаше над гардеробната. Стигнах до летяща врата, отворих я с ритник, защото вече не се страхувах, че ще ме чуят и ще вдигна всички на крак — мислех само как да предотвратя трагедията.
Натъкнах се на вита стълба, осветена от мъжделива крушка, хукнах нагоре, като взимах по две стъпала наведнъж. Стълбището водеше до друг лъкатушещ коридор, но точно пред себе си видях врата, иззад нея чух детския глас:
— Осемдесет и пет, осемдесет и шест, осемдесет и седем…
Втурнах се в стаята, сграбчих детето, хвърлих го на леглото до стената. Момиченцето с късо подстригана коса извърна към мен грамадните си очи, изведнъж ми призля — беше копие на Жан дьо Ге, съответно имаше фантастична прилика и с момченцето Джон, чийто образ беше погребан в миналото и отдавна забравен.
— Защо не дойде да ми кажеш лека нощ, татко? — попита малката.
ШЕСТА ГЛАВА
Тя не ми даде възможност да обмисля отговора си. Скочи от леглото, хвърли се към мен, прегърна ме, обсипа ме с целувки.
— Хайде, престани! — промърморих, докато се мъчех да се изтръгна от хватката й.
Малката се закиска, още по-силно се вкопчи в мен, после с маймунска ловкост направи салто и скочи обратно на леглото. Олюля се, ала запази равновесие, седна по турски на ръба и се втренчи в мен, но вече не се усмихваше. Поех си въздух, пригладих косата си, с момиченцето се измервахме с погледи като животни, преди да се вкопчат в двубой на живот и смърт.
— Е? — подхвърли малката — неизбежното Alors? което е едновременно възклицание, въпрос и язвителен отговор, аз го повторих, за да спечеля време, докато осмисля новото усложнение, което представляваше „дъщеря ми“, после си казах, че най-добрата защита е нападението, и строго попитах: