— Защо не си в леглото? Казаха ми, че си вдигнала висока температура.
— Да, имах сутринта, но тази вечер леля Бланш я премери и каза, че е почти нормална. Може би пак се е повишила, защото дълго стоях на прозореца. — Направи ми знак да седна до нея и добави: — Защо не дойде при мен веднага щом се върна?
Поведението й беше властно, дори малко надменно, сякаш беше свикнала да заповядва. Не й отговорих.
— Шегобиец такъв! — подхвърли, хвана ръката ми и я целуна. — Маникюр ли си си правил?
— Не.
— Ноктите ти имат друга форма, ръцете ти са по-гладки. Предполагам, Париж действа така на мъжете… Освен това миришеш различно.
— Така ли? Как мириша?
Малката сбърчи нос:
— Като лекар или свещеник. Или като непознат, който идва на чай.
Смаяно я изгледах, избърборих, че съжалявам.
— Няма значение. Скоро ще изчезне. Явно си се движил сред висшите кръгове. Я кажи, тази вечер говорихте ли за мен?
До този ден не бях имал досег с деца, но интуицията ми подсказа, че трябва да сложа малката на мястото й.
— Не! — отвърнах.
— Лъжеш. Жермен ми каза, че по време на обяда не са говорили за друго. Е, били поразстроени и от закъснението ти. Къде беше? Защо се забави?
Реших да кажа истината, доколкото е възможно:
— Пренощувах в един хотел в Льо Ман.
— Виж ти! Колко странно! Уморен ли беше?
— Пийнах повечко, паднах и си ударих главата. Освен това мисля, че по погрешка съм изпил приспивателно:
— Ако не го беше изпил, щеше ли да си отидеш?
— За какво говориш?
— Щеше ли да заминеш някъде и да не се върнеш?
— Не те разбирам.
— Светата Дева ме предупреди, че може да не се върнеш. Затова вдигнах температура. — Мари-Ноел вече не се държеше властно. Наблюдаваше ме внимателно, не откъсваше поглед от лицето ми. — Забрави ли какво ми каза, преди да заминеш за Париж?
— Какво ти казах?
— Че някой ден, ако животът ти стане прекалено труден, ще изчезнеш и повече няма да се прибереш вкъщи.
— Не си спомням да съм го казал.
— Обаче аз си спомням. После чух чичо Пол да разправя на другите, че имаме неприятности и че си заминал за Париж да уредиш нещата, но той не се надявал да успееш. Помислих си: „Сигурно сега ще изчезне.“ Събудих се през нощта и повърнах, Светата Дева дойде при мен, застана до леглото ми… изглеждаше много тъжна.
Не издържах прямия поглед на момиченцето. Извърнах очи, взех протъркания плюшен заек, захвърлен на леглото, разсеяно задърпах единственото му ухо.
— Ако не се бях върнал, какво щеше да направиш? — попитах.
— Щях да се самоубия.
Хванах крачката на заека, задвижих го да танцува на леглото. Смътно си спомнях, че като малък много се смеех на танцуващия заек. Мари-Ноел не се засмя. Взе плюшеното животинче и го скри зад възглавниците.
— Децата не се самоубиват — казах й.
— Тогава защо толкова бързо се качи при мен?
— Можеше да се подхлъзнеш.
— Как не! Държах се за рамката. Често се качвам на перваза… Но ако не се беше върнал у дома, нямаше да се хвана, а да скоча и да умра. После щях да горя в ада. Но предпочитам да се обрека на вечни мъки, отколкото да живея без теб.
Отново я погледнах — овално личице, късо подстригана коса, пламенни очи. Страстното й изявление, подхождащо на религиозна фанатичка, не на дете, ме потресе. Отчаяно затърсих най-подходящите думи.
— Колко си годишна? — попитах.
— Много добре знаеш, че на следващия ми рожден ден ще стана на единайсет.
— Точно така. Животът е пред теб. Имаш майка, баба, лели — всички те обичат, а ти бръщолевиш врели-некипели, че ще се хвърлиш от прозореца, ако ме няма.
— Но аз не ги обичам, татко. Обичам само теб.
Боже мили! Умирах за една цигара. Машинално зарових в джобовете си, малката скочи от леглото, изтича до малкото бюро под прозореца, извади от чекмеджето кибрит, като мълния се стрелна към мен, драсна една клечка:
— Ще те питам нещо. Вярно ли е, че шарката е опасна за неродените бебета?
Промяната в настроението й ме изуми.
— Не знам — промърморих.
— Мама каза, че ако се разболея и после я заразя, тя ще предаде болестта на братчето и то ще се роди сляпо. Така ли е?
— Не мога да ти отговоря. Не разбирам от тези неща.
— Ако братчето е сляпо, ще го обичаш ли?
Вече не беше сериозна, а се държеше като палаво дете. Изправи се на пръсти, затанцува из стаята, заставаше ту на единия, ту на другия си крак, правеше пируети. Не знаех какво да отговоря. Докато танцуваше, тя не откъсваше поглед от мен.