— Ще бъде много тъжно, ако бебето се роди сляпо — измънках неубедително.
— Ще го дадете ли в приют?
— Не. Ще го гледаме вкъщи. Достатъчно по тази тема! Така или иначе, това няма да се случи.
— Не бъди много сигурен. Ако съм болна от шарка, значи съм заразила и мама…
Неволно се беше изтървала, а пък аз нямаше да пропусна да се възползвам
— Преди малко каза, че си се разболяла, защото си се изплашила да не би да не се върна — прекъснах я. — И думичка не спомена за шарка.
— Вдигнах висока температура, понеже при мен дойде Светата Дева. Това е знак за Божието благоволение — отвърна тя.
Престана да танцува, просна се на леглото, придърпа завивката върху лицето си. Изтръсках пепелта от цигарата в чинийка от сервиза за кукли. До прозореца, на който Мари-Ноел се беше качила, за да ме замерва с кестени, имаше друг тесен процеп, под него тя беше поставила импровизиран молитвен стол — дървена касетка, покрита с парче брокат. Над него висяха разпятие и броеница, между двете свещи върху молитвения стол стоеше статуя на Мадоната. На стената имаше картини, изобразяващи Светото семейство, на една табуретка седеше кукла, голото й тяло беше изрисувано с червени петна, изобразяващи кръв, в сърцето й беше забита перодръжка. На шията й беше завързана картичка с надпис: „Мъченичеството на свети Себастиан“. На пода бяха разхвърляни играчки, далеч по-подходящи за дете отколкото молитвения стол, на нощното шкафче имаше снимка на Жан дьо Ге с военна униформа — беше много млад, очевидно фотографията беше заснета преди раждането на дъщеря му.
Изгасих цигарата и се изправих. Детето, скрито под завивката, не помръдна.
— Мари-Ноел, обещай ми нещо. — Отново никаква реакция. Предположих, че малката се преструва на заспала. Нямаше значение. — Обещай, че повече няма да се качваш на прозореца.
Тя не помръдна, но чух някакво леко драскане, което престана, после отново започна, обаче по-силно. Разбрах, че тя чегърта стената до леглото, за да подражава на мишка или плъх. След малко изписука и зарита.
В паметта ми изплуваха отдавна забравени упреци, които бях чувал от възрастните.
— Не е нито смешно, нито много умно — казах. — Ако не ми отговориш веднага, няма да ти кажа лека нощ. — Вместо отговор тя изписука по-високо и по-ожесточено зачегърта стената. — Както искаш! — сопнах се и отворих вратата. Бог знае какво възнамерявах да докажа с този жест — малката владееше положението, трябваше само да се качи на прозореца, за да го докаже.
За моя радост и облекчение заплахата подейства. Мари-Ноел отметна завивката, седна на леглото и протегна ръце. Колебливо се приближих до нея.
— Ще обещая, ако и ти обещаеш нещо — промълви.
Желанието й беше логично, но усетих, че ме дебне капан. Само Жан дьо Ге можеше да се справи с положението. Аз не разбирах децата, не знаех как да се отнасям с тях.
— Какво да обещая? — попитах.
— Да не ме изоставяш. А пък ако се наложи завинаги да напуснеш замъка, да ме вземеш със себе си.
Отново се престорих, че не забелязвам изпитателния и поглед. Положението беше абсурдно. Вече бях успокоил майката и съпругата. Трябваше ли да се предам и на дъщерята?
— Виж какво — промърморих, — възрастните не се обвързват с подобни обещания. Никой не може да предскаже бъдещето. Представи си, че отново избухне война…
— Говорех за друго, не за война — прекъсна ме тя.
Тонът и думите и бяха странни за дете, повече подхождаха за човек, помъдрял от житейския опит. Щеше ми се Мари-Ноел да е по-голяма или по-малка… или по-различна. Може би щях да се осмеля да кажа истината на поотрасла девойка, не и на десетгодишно момиченце, което още не се е изтръгнало от тайнствения свят на детството.
— Е? — подхвърли тя. Изглеждаше спокойна и сериозна като зрял човек, който чака съдбовно решение. Запитах се защо Жан дьо Ге и е намекнал, че може да напусне дома си и да изчезне. Дали за да я принуди да му се подчинява, както бях сторил самият аз преди малко? Или го е сторил нарочно, та когато се случи, тя да бъде подготвена.
— Не мога да ти обещая — заявих.
— Знаех си — прошепна малката. — Животът е суров, нали? Остава ни само двамата с теб да се надяваме за най-благоприятния изход — ти да останеш у дома, а пък аз да не умра млада.
Спокойният й, някак пророчески тон ми се стори по-страшен отколкото всякакъв изблик на чувства. Тя отново целуна ръката ми. Реших да рискувам:
— Слушай, обещавам, че ако реша да замина завинаги, първо ще кажа на теб. Може да не съобщя на другите, но на теб ще кажа.
— Да, така е честно — кимна тя.