— А сега заспивай.
— Добре, татко. Моля те, завий ме.
Подпъхнах одеялото под дюшека, за да не се измъква. Малката ме наблюдаваше. Предположих, че очаква да я целуна.
— Лека нощ — рекох. — Приятни сънища. — Целунах я по страната.
Беше прекалено слаба, очите й изглеждаха грамадни сред мъничкото личице.
— Трябва да се храниш повече — промърморих.
— Защо стоиш като на тръни? — изтърси тя.
— Не е вярно.
— Приличаш на човек, който лъже.
— Непрекъснато лъжа.
— Знам. Не и мен.
— Стига приказки. Заспивай.
Излязох, но останах пред вратата и се заслушах. Не чух никакъв шум, затова слязох по стълбището, минах през вратата, тапицирана със зелено сукно, и се върнах в гардеробната.
Изведнъж ме налегна силна умора. Беше тихо, никой не се беше събудил от стъпките ми, когато бях изтичал нагоре към купичката, нито от лая на кучето. На пръсти влязох в банята, застанах до отворената врата на спалнята и се ослушах. Франсоаз дори не се размърда. Приближих се до леглото и по равномерното й дишане разбрах, че спи дълбоко. Върнах се в малката стая, съблякох се, влязох във ваната. Водата беше изстинала, но не посмях да добавя топла, да не би да събудя Франсоаз. Избърсах се с хавлиена кърпа, сложих пижамата, с която бях в хотела, взех халата, преметнат на облегалката на стола. Сресах се с четките на моя двойник, както бях сторил и сутринта, приближих се до масата и взех пакета, надписан с инициалите М. Н. По големината и формата предположих, че вътре има книга. Внимателно развързах панделката, развих хартията. Наистина беше книга, озаглавена „Малкото цвете“, вътре беше пъхната цветна репродукция на света Тереза. На титулната страница Жан дьо Ге беше написал: „На моята скъпа Мари-Ноел с много обич. Татко.“ Отново опаковах книгата и я оставих на масата при другите пакети. Предполагах, че той е избрал много внимателно подаръците. Нямах представа какво беше купил за майка си, но явно й беше крайно необходимо. Медальонът пресуши сълзите на съпругата му, върна й увереността в обичта му и й помогна да заспи. Книгата, която несъмнено щеше да стои отворена до снимката му на нощното шкафче в детската стая, щеше да подхранва въображението на дъщеря му, за да продължи тя да получава видения и да мечтае, което донякъде щеше да успокои съвестта му… ако той изобщо имаше съвест, в което се съмнявах. Отново се облегнах на перваза на отворения прозорец — дивите кестени все така падаха от дърветата и тупкаха на чакълената пътека отвъд крепостния ров, от влажната трева се вдигаха тънки струйки мъгла и пълзяха към мрачните дървета.
Никой няма право да си играе с живота на хората, да се намесва в чувствата им. Всяка дума, поглед, усмивка, намръщване оказват влияние на ближните, предизвикват радост или омраза, всички човеци са свързани с верига без начало и край, затова борбата за съществуване на всекиго зависи от другия.
Жан дьо Ге беше постъпил несправедливо. Избягал беше от ежедневието си, обърнал бе гръб на чувствата, които сам бе предизвикал. Поведението на хората под този покрив щеше да е съвсем различно, ако той не им беше причинил нещо. Възрастната графиня нямаше да ме гледа умоляващо и ужасено, Бланш — да се преструва, че не ме забелязва, Рене нямаше да ми направи скандал на стълбището, съпругата — горчиво да ридае, момиченцето нямаше да заплаши да се хвърли през прозореца. Жан дьо Ге се беше провалил. Беше по-голям неудачник от мен. Затова ме заряза в хотела в Льо Ман и изчезна. Постъпката му не беше злонамерена шега, а признание за поражение. Вече знаех, че той няма да се върне, дори няма да си направи труда да разбере какво се е случило. Можех да постъпя както намеря за добре, да напусна дома му или да остана. Ако не го бях срещнал, вече щях да бъда в манастира „Гранд Трап“ и да се опитвам да разбера как да живея с мисълта, че съм неудачник. Щях да присъствам на църковната служба, да кажа първата си молитва. Ала сега това нямаше да се случи, бях сам. Не, не бях сам, а част от живота на тези хора. Доскоро чувствата на другите не ме засягаха, вълнувах се само от своите емоции и от битието и мотивите на исторически личности, отдавна легнали в гроба. Сега ми се предоставяше възможност да променя живота си… но чрез измама. Ала не вярвах, че делата, изградени върху лъжа, водят до нещо положително. Според мен лъжите по-скоро предизвикваха неприятности, войни, нещастия. Може би в манастира щях да науча отговора и на този въпрос, но вместо сред монасите бях в чужд дом.
Дръпнах се от прозореца, влязох в спалнята, свалих халата и чехлите. Легнах до бедната жалка съпруга на моя двойник, която спеше дълбоко, успокоена от неговия подарък, и прошепнах: