Моите сътрапезници си тръгнаха, тракането на чинии и прибори престана, димът се поразсея, собственикът и съпругата му седнаха да обядват зад тезгяха. Платих, излязох от бирарията и бавно закрачих по улиците; безцелното ми лутане, блуждаещият ми поглед, облеклото ми — сив фланелен панталон, износено сако от туид — издаваха, че съм англичанин сред многолюдната тълпа селяни, които се блъскаха пред сергиите, търсеха по-евтини подковани обувки, които се продаваха, провесени като гроздове, престилки на черни и бели точки, плъстени чехли, тигани и чадъри. Край мен, хванати под ръка, минаваха девойки със ситно накъдрени коси; старици спираха, пресмятаха, цъкаха, възмутени от цените на карираните покривки, отминаваха, без да купят каквото и да било; младежи с наболи бради и лилави костюми, захапали неизбежните цигари, оглеждаха момичетата, смушкваха се с лакти — вечерта всички щяха да се върнат на парчето земя, което смятаха за свой дом. Притихналите поля и мучащите крави им принадлежаха, също и мъглицата, стелеща се над мократа земя, кухнята, оплюта от мухи, котката, която лочи от паничката си край люлката на бебето, докато старицата недоволно мърмори, а синът и с кофа в ръка гази из калния двор.
Междувременно аз, човекът, за когото времето е без значение, ще вляза в поредния хотел и ще бъда приет като местен, докато не извадя британския си паспорт; ще последват учтив поклон и усмивка, свиване на рамене, изразяващо съжаление: „В момента имаме малко гости. Туристическият сезон приключи. Мосю ще бъде почти сам в хотела.“ Предполага се, че изгарям от нетърпение да се сблъскам с шумна компания мои сънародници с фотоапарати „Кодак“, които се снимат взаимно, разменят си разговорници и вестник „Дейли Мейл“. Също като хората, с които сега се разминавах на улицата, хотелиерите не подозираха, че не понасям нито съотечествениците си, нито самия себе си, а копнея за щастие, което никога няма да изпитам — да се почувствам техен съотечественик, роден и израснал в тази страна, да ни сближават кръвни връзки, които те ще признаят и разберат, та като живея сред тях, да споделям радостта и скърбите им, да деля с тях хляба им — вече общ, не хляб на чужденец.
Продължих да крача по улицата, дъждът отново заплющя, минувачите се изпокриха в магазините или хукнаха към колите и камионите си. Никой не върви под дъжда, освен ако няма важна работа като сериозните мъже с меки шапки и куфарчета, които забързано влизаха в префектурата, докато аз нерешително стоях на ъгъла на площад „Аристид Бриан“. Накрая влязох в църквата „Нотр Дам дьо ла Кутюр“ зад префектурата. Нямаше никого с изключение на някаква старица, отдадена на молитвите си — в ъгълчетата на втренчените й очи блещукаха сълзи като малки перли; след малко по централната пътека отривисто затракаха токчетата на девойка, която запали свещ пред синя статуя и бързо излезе. В този момент сякаш тъмна приливна вълна погълна разума ми — знаех, че по-късно трябва да се напия, или ще умра. Какво означаваше провалът ми? Може би не бе от значение за шепата приятели, които смятаха, че добре ме познават, за работодателите ми, за моите студенти, за служителите в Британския музей, които учтиво ми пожелаваха „добро утро“ или „добър ден“, за възпитаните, любезни и скучновати лондонски сенки, сред които живеех и се славех с репутацията на хрисим и педантичен трийсет и осем годишен мъж. Но какво означаваше неуспехът за онзи аз, който опитваше да се освободи, за човека в мен? Как приемаше посредствеността ми?