— Господи, какво да правя? Да избягам ли оттук или да остана?
Отговор нямаше, само въпроси.
СЕДМА ГЛАВА
Спах непробудно, а когато се събудих, кепенците бяха отворени, дневната светлина изпълваше стаята, жената до мен я нямаше. От банята се чуваха гласове; облегнах глава на сключените си длани, огледах се — светлите раирани тапети бяха в дисонанс с тъмната ламперия и масивните мебели, които може би не бяха премествани повече от петдесет години. Някой беше опитал да разведри обстановката, завесите бяха светли, тоалетката в алкова беше с покривка с къдрички. Столовете също бяха тапицирани с раирана дамаска, за да са в тон с тапетите, но при по-внимателно вглеждане десенът — розов на отровнозелени райета, дразнеше окото.
Вероятно спалнята беше и будоар — изящно бюро стоеше до камината, имаше масичка, шкаф с порцеланови чаши, библиотека; странно, но вместо помещението да изглежда по-уютно, се получаваше обратният ефект. Мебелите бяха бездушни като на витрината на магазин; а може би жената, която ги беше подредила, искаше да се обкръжи с предмети, изглеждали различно в друга обстановка, които обаче тук създаваха впечатление за безразборно струпване.
Гласовете секнаха, някой пусна и спря водата, проехтяха отдалечаващи се стъпки. Затръшна се врата, някъде зазвъня телефон, изрева двигател на потегляща кола, настъпи тишина, после чух бръскането на метла в коридора. Сънят беше оказал странно въздействие върху мен. Събудих се променен. Нямаше и помен от терзанията, които ме бяха измъчвали предишната вечер. Обитателите на замъка отново ми се струваха като кукли на конци, пак се усещах жертва на лоша шега. Снощи бях доловил колко нещастни са хората около мен, изпитал бях толкова силно състрадание към тях и към себе си, та ми се бе сторило, че съдбата е предопределила да поправя всички злини и в техния, и в моя живот. Сега обаче бях на друго мнение. Не носех никаква отговорност, престоят ми в замъка беше само забавно приключение. Не ме засягаше, че Жан дьо Ге е станал жертва на близките си и е избягал, за да се избави от задълженията. Несъмнено те бяха виновни колкото него. Вече гледах на невъзможното положение като на забавно продължение на отпуската ми, а когато нещата излезеха от контрол, както неминуемо щеше да се случи, можех да си замина. Опасността някой да разбере измамата се беше разминала. Майката, съпругата и дъщерята на Жан дьо Ге не се бяха усъмнили в самоличността ми. Каквито и гафове да направех в бъдеще, щяха да бъдат обявени за поредния ми каприз или приписани на поредния ми пристъп на гняв поради простичката причина, че бях извън подозрение. Нито един шпионин, работещ в полза на дадена държава, не разполагаше с толкова съвършено прикритие, с такава възможност да научи слабостите на околните и да се възползва от тях… стига да пожелае. Всъщност какво желаех? Снощи исках да лекувам душевни рани. Тази сутрин — да се забавлявам. Нищо не ми пречеше да съчетая едното с другото.
Дръпнах старомодния шнур над леглото, за да позвъня на прислугата. Бръскането на метлата престана, някой почука на вратата. Извиках: „Влез!“, на прага застана румената камериерка, която снощи бе ми поднесла вечерята, и попита:
— Господин графът спа ли добре?
Отговорих утвърдително, поисках да ми донесат кафе. Поинтересувах се къде са членовете на семейството, девойката отговори, че госпожа графинята била неразположена и решила да пази леглото, госпожицата била на черква, господин Пол отишъл в стъкларската фабрика, Мари-Ноел тъкмо била станала, а мадам Жан и мадам Пол били във всекидневната. Благодарих й, тя излезе. От разговора, продължил по-малко от две минути, научих три важни подробности: съдържанието на тайнственото пакетче не беше подобрило състоянието на възрастната жена, семейството притежаваше фабрика за стъкло, тъмнокосата Рене беше съпруга на Пол.
Станах, отидох в банята и се избръснах.
Гастон ми поднесе кафето в гардеробната; вече не носеше униформа и гамаши, а раирано сако на камериер. Посрещнах го сърдечно, сякаш беше отдавнашен приятел.
— Май днес сте в по-добро настроение — отбеляза той и сложи подноса на масичката. — Не е толкова лошо да сте си у дома, а?
На въпроса му кои дрехи да ми приготви отвърнах, че ще облека каквото според него отговаря на днешната утрин.
Той се поусмихна:
— Не дрехите, а човекът, който ги носи, създава радостно настроение. Днес господин графът грее като слънце.
Казах, че съм разтревожен за състоянието на майка ми. Гастон направи гримаса:
— Знаете как е. С напредването на възрастта хората започват да се чувстват самотни и изплашени, ако нямат вътрешна сила. Физическото състояние на госпожа графинята е по-добро отколкото на когото и да било в Сен Жил, тя се радва и на здрав разум, но духът й е слаб. — Приближи се до гардероба, извади кафяво сако от туид и започна да го четка.