Наблюдавах го, докато отпивах от кафето. Мислех си колко различно щеше да бъде, ако се намирах в Тур или в Блоа, а Гастон беше прислужник в хотел. Щеше да ме попита с учтивостта и безразличието, типични за тези служители, дали градът ми е харесал, дали ще дойда отново следващата година и да ме забрави начаса, след като му дам бакшиш, свали куфарите ми и закачи на таблото ключа от стаята. Гастон беше мой приятел, но се чувствах като Юда, докато го наблюдавах.
Облякох дрехите, които той ми приготви — усещането беше странно, сякаш носех одеждите на мъртвец, с когото съм бил близък. Вчера не се чувствах така с пътническия костюм, но сакото от туид беше някак… лично. От него лъхаше позната миризма — тръпчива, не и неприятна; знаех, че е било носено в гората и под дъжда, лежало е върху високата лятна трева, опушвано е било от дима на огньове, запалени на открито. Необяснимо защо си спомних как по време на тържествени церемонии древните жреци са се обличали в кожите на животни, принесени в жертва, защото са смятали, че така ще станат по-могъщи.
— Господин графът ще ходи ли във фабриката? — попита Гастон.
— Не и тази сутрин. Пол спомена ли, че ме очаква?
— Както обикновено господин Пол ще се върне за обяд. Може би смята, че следобед ще отидете заедно във фабриката.
— Колко е часът?
— Минава десет и половина, господин графе.
Оставих го да прибере дрехите ми, в спалнята камериерката оправяше леглото. Слязох на долния етаж, лъхна ме хладната безучастна миризма на политура, така противоречаща на грамадния разпнат Исус на стената. От всекидневната се чуваха приглушени женски гласове; нямах желание да общувам с дамите, затова безшумно се промъкнах през отворената врата към терасата, излязох и след малко се озовах под кедъра, където се бях крил снощи. Беше златен есенен ден, слънцето не приличаше, а превръщаше небето в полупрозрачен купол, от влажната земя се излъчваше топлина, въздухът беше мек и приятен. Замъкът — изящен и величествен, защитен от старинните стени около крепостния ров, приличаше на остров, разделен от селото и черквата, шосето с липите и песъчливия път; тук животът не се беше променял от столетия, чужди му бяха пощальонът, яхнал велосипед, когото видях да минава край църквата, или камионетката за доставки, обслужваща близката пекарна.
Някой пееше край портата към стопанските сгради; завих наляво, за да не налетя на кучето, и видях жена, коленичила до вир, образуван от реката край крепостната стена. Жената переше чаршафи, като ги търкаше върху дъска, сапунената вода плискаше и преливаше от вира; непознатата вдигна ръка, покрита със старчески кафеникави петна, отметна от челото си кичур рядка коса, усмихна се и подвикна:
— Добър ден, господин графе.
Намерих вратичка в стената, минах по тясното мостче, което прехвърляше крепостния ров, свърнах наляво, за да заобиколя гаража и конюшнята, и се озовах край обор сред слама и разкаляна земя; наблизо, на площ около три-четири акра, се простираше зеленчукова градина, обградена със стена от неодялани камъни, отвъд се мержелееха ниви и гъста гора. Близо до обора се издигаше златистокафява копа сено, в подножието и бяха натрупани тъмнорозови, жълти и зеленикави тикви, гладки и заоблени като задничета на момченца, върху тях бяха оставени гребло и вила, най-отгоре се беше настанила бяла котка и примигваше срещу слънцето.
Подът в краварника беше току-що измит, водата се оттичаше в тясна канавка, но приятната миризма на крави и тор, примесена с остър дъх на мляко, бе полепнала по стените и дървените прегради. Обърнах се и видях как откъм сайванта се появи някаква старица, нарамила кобилица с празни ведра, дървените й обувки трополяха по каменния под; усмихна ми се с беззъбата си уста, избърбори нещо като „Добр’утро, г’усин графе“ и продължи да говори бързо, като поклащаше глава и се смееше, а пък аз мълчах като пън, защото не разбирах нито думичка, толкова силен беше акцентът й.
Махнах й и се отдалечих, минах край грамаден куп ябълки, приготвени да бъдат пресовани за сайдер, закрачих между лехите в зеленчуковата градина — капчици роса още блещукаха по лилаво-зелените листа на цвеклото, тръпчивият им земен мирис се смесваше с миризмата на изсъхнали слънчогледи, пелин и малинаци — минах през друга врата в стената, озовах се в парка, където падащите листа на кестените нашарваха в зелено и златисто песъчливата пътека. Всъщност бе доста пресилено да нарека „парк“ площта около замъка — гълъбарникът се намираше сред пасище за добитъка, което пък се простираше чак до гората, а пътеките сред дърветата започваха от едно място като стрелки на часовник и се разклоняваха във всички посоки на компаса. Сред долчинката в центъра се издигаше обрасла с лишеи статуя на богинята на лова, каменните й одежди бяха нащърбени, дясната й ръка липсваше.