Тръгнах нагоре по една от дългите пътеки, обърнах се — от това разстояние замъкът приличаше на картина в рамка. Синьо-черният покрив, купичките, високите комини, стените от варовик се бяха смалили до размерите на къщичка от приказките — зданието вече не беше обитавано от хора, които се радват и страдат, а се бе превърнало в илюстрация от албум или в платно от картинна галерия, което за миг привлича вниманието ни с красотата си, после го забравяме.
Върнах се, отново минах край осакатената Артемида, приближих се до гълъбарника, където сега беше струпано сено, но вътре още виеха гнезда ветрилоопашати гълъби, наперено влизаха и излизаха през пролуките, кланяха се, разперваха опашки. В този момент някой отвори високите прозорци на всекидневната, Франсоаз и Рене излязоха на терасата и ми замахаха, малката Мари-Ноел се шмугна между тях, втурна се към мен и завика: „Татко… Татко…“, без да обръща внимание на майка си, която я гълчеше да се върне. Прекоси мостчето над крепостния ров, засили се и скочи — за да не ме повали, я хванах във въздуха, все едно беше балерина. Тя се вкопчи в мен, разроши косата ми:
— Защо не си във фабриката? Чичо Пол много се ядоса, че не отиде с него.
— Успах се заради теб — казах и я пуснах. — Бягай вкъщи, не чуваш ли, че майка ти те вика?
Мари-Ноел се разсмя, хвана ме за ръката и ме задърпа към люлката до гълъбарника:
— Вече не ми е лошо. Много съм добре — нали ти се върна! Оправи ми люлката, моля те.
Докато непохватно се мъчех да завържа скъсаното въже, тя ме гледаше, бърбореше каквото й дойде наум, задаваше въпроси, на които не се налагаше да отговарям; като свърших, скочи на седалката и се засили, под късата пола тънките й крачета бяха гъвкави като на маймунка, страните й пламтяха, но иначе беше бледа като платно.
Помислих си, че иска да я засиля още повече — заобиколих люлката, но Мари-Ноел внезапно скочи на земята и ме хвана за ръка; тръгнахме без посока, а когато стигнахме пътеката, малката се наведе да събере кестени, напълни джобчето на роклята си, останалите хвърли.
— Всички хора ли харесват момчетата повече от момичетата? — изтърси ни в клин, ни в ръкав.
— Глупости. Откъде ти хрумна?
— Каза ми го леля Бланш, обаче сред светците повечето са жени, затова в рая е много весело… Искаш ли да се надбягваме?
— Не.
Тя хукна пред мен като пъргаво жребче, профуча през градинската врата към терасата, откъдето бях минал снощи. Погледнах нагоре към прозорчето на стаята й, едва сега видях колко високо е первазът от земята. Малката се изкатери на стената над рова, запромъква се между преплетения бръшлян, скочи близо до арката, а кучето, което се приличаше на слънце, стана, протегна се, замаха с опашка; момиченцето отвори вратичката на колибката и го пусна. Песът залая, като ме видя да се приближавам, и макар че Мари-Ноел извика: „Какво ти става, приятел?“, животното заръмжа и остана до нея, сякаш я пазеше.
— Престани, Сезар! — сопна се тя и дръпна нашийника му. — Май внезапно си ослепял, та не познаваш господаря си!
Кучето отново завъртя опашка, близна ръката й, но не помръдна; интуицията ми подсказа, че ако се приближа, отново ще заръмжи, а усилията ми да се сприятеля с него само ще подсилят подозрението му.
— Остави го. Не го дразни — промърморих.
Малката пусна нашийника, песът тромаво препусна към мен, подуши ме, равнодушно се обърна и зарови нос сред бръшляна.
— Не ти се зарадва! — промълви Мари-Ноел. — Много странно. Може би е болен. Ела, Сезар.
— Не го закачай. Нищо му няма.
Тръгнах към замъка, песът се поколеба, но не ме последва, а се загледа в момиченцето, което изтича до него, опипа хълбоците му, докосна носа му.
Загледах се в моста и селото отвъд, видях как някаква жена слезе по хълма, на който се издигаше черквата, и се приближи до портата между двете кули на входа. Носеше черни дрехи и старомодна шапчица без периферия, под мишница стискаше молитвеник. След секунди видях, че е Бланш. Без да поглежда нито наляво, нито надясно, очевидно безразлична към всичко, което я заобикаля, тя вървеше с изпънати рамене, сякаш беше глътнала бастун. Премина по алеята за коли и тръгна към стъпалата към терасата. Каменното й лице не се промени дори когато Мари-Ноел се спусна да я посрещне.