— Сезар започна да ръмжи срещу татко — провикна се малката — и не се зарадва, като го видя. Досега не се е случвало. Мислиш ли, че е болен?
Бланш погледна кучето, което пристъпваше към нея и махаше с опашка.
— Нека го затворят в колибката, ако никой няма да го води на разходка — промърмори и се изкачи по стъпалата — очевидно не проявяваше никакъв интерес към поведението на кучето. — Предполагам, че вече си по-добре, щом си излязла, следователно няма причина да отлагаме следобедните уроци.
— Днес няма да уча, нали, татко?
— Защо не? — подхвърлих с надеждата да предразположа намусената Бланш. — Попитай майка ти, тя знае.
Бланш не продума; отмина ме, сякаш не съществувах, и влезе в къщата. Мари-Ноел хвана ръката ми и гневно я раздруса:
— Защо днес ми се сърдиш?
— Не ти се сърдя.
— Лъжеш. Не искаш да си играем, изпращаш ме да питам мама за уроците, сякаш се интересува от мен. Много добре знаеш, че й е все едно.
— Аз ли трябва да нареждам на всекиго какво да прави?
Тя озадачено се втренчи в мен:
— Разбира се. Нали все командваш
— Добре тогава — казах строго. — Не бива да пропускаш уроците. А сега ела да видиш какво съм ти донесъл от Париж.
Ненадейно ми хрумна, че раздаването на подаръци ще мине по-гладко, ако ги връча, когато седнем да обядваме, вместо на всекиго поотделно. Но малката трябваше да получи още сега подаръка като компенсация, задето бях взел страната на леля й.
Влязохме в гардеробната, Мари-Ноел се приближи до масата, подадох й пакета. Тя разкъса хартията и като видя заглавието, радостно възкликна и притисна книгата до гърдите си:
— Тази ми е любимата! Скъпи, миличък татко, как винаги познаваш какво искам?
Въодушевено се спусна към мен, хвърли ми се на шията, отново долепи страна до моята, обсипа ме с целувки. Този път бях подготвен, повдигнах я и я завъртях — усещането беше все едно играя с лъвче, дългокрако кученце или друго малко животинче, привличащо с невинността и грацията си. Странно, но не се почувствах неловко, дори се хванах, че реагирам като истински баща. Дръпнах я за косата, погъделичках я по шията, смеех се заедно с нея, естественото й поведение ми вдъхна самоувереност, престанах да се страхувам от себе си и от нея. Ако това сърдечно дете знаеше, че съм чужд човек, щеше да изпита страх и отвращение, веднага да се отдръпне и да прояви към мен същото безразличие като кучето. Не го правеше, значи играех ролята си безупречно.
— Трябва ли да уча днес? — намръщи се тя; интуитивно беше усетила разнежването ми и се опитваше да се възползва.
— Не знам. Ще решим по-късно. — Пуснах я, върнах се до масата, втренчих се в пакетчетата. — Искам да се посъветвам с теб. Купих по нещо за всички. Снощи дадох подаръците на майка ти и на баба ти. Какво ще кажеш да оставим пакетите в трапезарията и като седнем на масата, всеки да отвори своя
— Донесъл си подаръци за чичо Пол и леля Рене ли? — възкликна малката. — Нито той, нито тя имат рожден ден.
— Така е, обаче подаръци не се дават само по случай някакъв празник. Те са израз на добри чувства. Има и нещо за леля ти Бланш.
— Сериозно ли? — Тя се ококори.
— Защо не?
— Ама ти никога не й подаряваш нищо… даже за Коледа и Нова година!
— Този път съм й купил нещо. Може да подобри настроението й.
Мари-Ноел продължи да се взира в мен, загриза ноктите си.
— Според мен не трябва да оставяш подаръците на масата — смотолеви разтревожено. — Ще прилича на голям празник. Няма да стане нещо, за което не си ми казал, а?
— Не разбирам… За какво говориш?
— Братчето ми няма да се роди днес, нали?
— Не, разбира се. Как ти хрумна?
— Ами… влъхвите донесли дарове на малкия Исус… Знам какво си подарил на мама, защото я видях да го носи. Тя каза на леля Рене, че не е трябвало да хвърляш толкова пари, обаче така разбрала колко държиш на нея.
— Видя ли? Хубаво е от време на време да правиш подаръци.
— Да, но когато подаръкът е специален, не бива да го даваш пред всички. Радвам се, че не остави моя в трапезарията. Какво си донесъл на другите?
— Ще видиш по-късно.
Тя коленичи и разгърна книгата на пода; хрумна ми колко е интересно, че децата неизменно четат, проснати по корем, рисуват прави и предпочитат да се хранят на крак. Запитах се дали не трябва да се поинтересувам за състоянието на „майка ми“, обърнах се към Мари-Ноел:
— Ела да проверим дали баба ти е по-добре.
Тя промърмори, без да откъсне поглед от книгата:
— Не бива да я безпокоим. Така каза Шарлот.
Въпреки това се качих на горния етаж — бях изпълнен с необяснима самоувереност.