Лесно намерих пътя до стаята на възрастната дама. Почуках, но никой не ме покани да вляза, дори териерите не залаяха. Предпазливо открехнах вратата, видях, че стаята тъне в мрак, кепенците бяха затворени, завесите — спуснати. Приближих се до леглото, наведох се; старицата лежеше по гръб, придърпала беше завивката чак до брадичката си, дишаше тежко, лицето й беше пепелявосиво. Въздухът беше застоял, спарен. Колко ли тежко беше заболяването на графинята? Пък и тази Шарлот — как можеше да я остави сама в подобно състояние? Не можех да преценя дали спи или само лежи със затворени очи, затова шепнешком я попитах дали иска нещо, ала тя не отговори. Тежкото и дишане напомняше болезнено хъркане. Излязох, безшумно затворих вратата, тръгнах по коридора и се сблъсках с Шарлот.
— Как е графинята? — попитах. — Отбих се да я видя, но май не ме чу.
В черните й очички долових изненада.
— Ще спи до следобеда, господин графе — прошепна тя.
— Лекарят прегледа ли я?
— Лекарят ли? — повтори прислужницата. — Не, разбира се.
— Трябваше да го повикате, щом е болна.
Жената ме изгледа:
— Кой ви каза, че е болна? Нищо й няма.
— От Гастон разбрах, че…
— Само съобщих на другите от персонала, че както обикновено, не бива да безпокоят госпожа графинята.
Говореше малко дръпнато, все едно несправедливо я обвинявах за прегрешение, което не е извършила, разбрах, че съм допуснал грешка, като я заразпитвах за състоянието на бодната… всъщност излизаше, че старицата не е болна, само спи дълбоко.
— Вероятно не съм разбрал какво каза Гастон. — промърморих. — Стори ми се, че спомена нещо за болест.
Върнах се в гардеробната за подаръците, които възнамерявах да раздам на нищо неподозиращите родственици. Малката все така лежеше по корем на пода и толкова беше погълната от книгата, че ме забеляза едва когато я побутнах с крак.
— Знаеш ли, татко, била е обикновено момиченце като мен. Когато била малка, никой не подозирал какви способности има. Понякога била непослушна, създавала главоболия на родителите си. После Бог я избрал да стане негова пратеничка и да утеши стотици хиляди хора.
Взех пакетчетата:
— Такива неща не се случват често. Светците и светиците са голяма рядкост.
— Родена е в Алансон, татко, толкова близо до нашия замък. Дали пък във въздуха няма нещо, което превръща хората в светци, или човек трябва да направи нещо, за да стане светец?
— Не знам. Попитай леля ти.
— Вече я питах. Каза, че не е достатъчно само да се молиш и да постиш и че Божията благодат може да те осени внезапно, без предупреждение, ако си смирен и чистосърдечен. Аз чистосърдечна ли съм?
— Не съм сигурен.
Отвън се чу бръмченето на приближаваща се кола, Мари-Ноел изтича до прозореца и се надвеси навън, после се обърна:
— Чичо Пол е. Неговият подарък е най-малък. Не ми се ще да бъда на негово място. Обаче защото е мъж, той сигурно умее да крие чувствата си.
На пръсти като заговорници слязохме на долния етаж, промъкнахме се в трапезарията, в която влизах за пръв път — дълго тясно помещение с прозорци към терасата, намиращо се непосредствено до входната врата; изхитрих се и помолих малката да остави подаръците до чиниите на хората, за които са предназначени, и тя се подчини с удоволствие — изглежда, беше забравила възраженията си относно идеята ми. Вероятно мястото на главата на семейството, тоест моето, беше начело на масата, защото Мари-Ноел не остави пакетче там; по подреждането на подаръците разбрах, че малката и Рене седят от двете ми страни, Пол е до Бланш, Франсоаз седи между него и дъщеря си. Размишлявах върху странното подреждане, докато в трапезарията влезе Гастон; беше сменил раираното сако с черен смокинг, следваха го червендалестата Жермен и непозната девойка, пълничка и къдрокоса като жената, която одеве бях видял да пере на вира — приликата беше очебийна, вероятно бяха майка и дъщеря.
— Представи си, Гастон! — възкликна Мари-Ноел. — Татко е донесъл подаръци за всички, дори за леля Бланш. Не са по случай някакъв празник, а са израз на добри чувства.
Забелязах изумлението на Гастон и се запитах защо е толкова странно да раздавам подаръци при завръщането си у дома. Дали верният прислужник си мислеше, че отново съм пиян? След няколко секунди той отвори двойната врата в дъното и обяви:
— Обядът е сервиран, госпожо графиньо.
Гледката, която видях в съседното помещение — вероятно библиотеката — приличаше на групов жанров портрет, нескопосано нарисуван от художник от осемнайсети век. Франсоаз и Рене седяха на столове, поставени близо един до друг, едната четеше, другата бродираше, Пол се облягаше на стола на съпругата си, високата и кльощава Бланш стърчеше до друга врата в дъното. Всички впериха погледи в двама ни с момиченцето.