Бланш почти не участваше в разговора и нито веднъж не се обърна към мен; за моя изненада най-приказлива беше Франсоаз и без да знае, ми оказа неоценима помощ с информацията, която почерпих от безгрижния и брътвеж. В гласа й вече не се долавяха плачливи нотки, изглеждаше щастлива, дори игрива; предположих, че промяната е предизвикана от брошката, която тя час по час докосваше. Рене, от която очаквах да поддържа разговора, намусено мълчеше, а когато Бланш я попита дали пак има мигрена, тя отвърна, че главоболието е мъчително като всеки път.
— Защо не вземеш нещо против болките? — кисело попита Пол. — Предполагам, че вече има ефикасно средство. Мислех, че доктор Льобрен ти е предписал някакви хапчета.
— Може би леля Рене е болна от шарка — обади се момиченцето. — Казват, че болестта започвала с главоболие. Обаче и да е болна, няма страшно, защото не чака дете.
Рене се изчерви и злобно изгледа племенницата си, Франсоаз предупредително смръщи вежди към малката и побърза да смени темата, като заразпитва Пол за някакъв работник във фабриката, пострадал при трудова злополука.
— Ако инвестирахме във фабриката средствата, които изплащаме за болнични и компенсации, нямаше да се тревожим за бъдещето — промърмори той. — При сегашното положение работниците си измислят всякакви оправдания да мързелуват, защото така или иначе ще им платим. Накратко, живеят на наш гръб. Друго беше по времето на баща ми.
— Татко беше умен и честен — неочаквано се намеси Бланш. — За съжаление синовете му не са наследили тези качества.
Смаяно я изгледах, помислих си: „Браво, сложи го на мястото му!“ Пол вирна брадичка, лицето му пламна като на съпругата му:
— Намекваш, че съм непочтен ли?
— Не. Но позволяваш да те подвеждат.
— Моля ви! — отегчено промълви Франсоаз. — Налага ли се да го обсъждаме тъкмо сега? Мислех, че поне веднъж няма да говорим за семейните дела…
— Скъпа моя — прекъсна я Пол, — ако Жан благоволеше да вложи във фабриката една четвърт от сумата, която хвърля за абсурдни дрънкулки като тази брошка, не би било необходимо да говорим за проблемите. Никой няма да се оплаква. Най-малко аз.
— Много добре знаеш, че това е първият подарък, който Жан ми купува от месеци насам — възрази тя.
— Дори да е така, може би други хора по-често получават по нещо от него.
— Кого имаш предвид?
— Не питай мен. Жан пътува насам-натам. Аз си стоя у дома. Това е привилегия на по-малкия брат.
Намекът беше крайно неприятен, но ми разкри нещо важно. Пол беше по-младият от братята Дьо Ге. Поведението му подсказваше, че той не може да се примири с положението. Парченцата от мозайката едно по едно прилягаха на местата си, не бях сигурен само каква е ролята на Рене — някак си не я виждах като снаха на моя двойник.
— Ако намекваш, че Жан харчи пари за други жени… — подхвана Франсоаз, но малката я прекъсна:
— Ами да, наистина харчи! Купил е подаръци на леля Рене и леля Бланш и аз умирам от любопитство да разбера какво им е донесъл.
— Ако не млъкнеш, веднага ще те изпратя в стаята ти! — сопна се майка й.
Основното ястие, състоящо се от печено овнешко с гарнитура от зеленчуци, бе изконсумирано, поднесоха сирене и плодове. Реших, че е крайно време да сторя нещо, за да разведря атмосферата.
— Защо не отворите подаръците? — подхвърлих. — Подкрепям Франсоаз, нека поне на масата да не обсъждаме делови въпроси. Виж какво съм ти купил, Рене, може пък да прогони мигрената.
Мари-Ноел заобиколи масата и застана до леля си. Рене колебливо преряза панделката, отстрани красивата опаковка — сред пластовете мека хартия се показа дантела, „снаха“ ми смотолеви:
— Ще разгледам подаръка по-късно. Страхувам се да не го изцапам я с вино, я с храна.
— Но какво е? — попита Франсоаз. — Блуза ли?
Момиченцето измъкна пакета от ръцете на леля си и извади нощница, тънка като паяжина и богато украсена с дантели, лекомислена дрешка за младоженка.