— Много е красива — отбеляза Франсоаз, ала тонът й беше леден.
Рене грабна нощницата, набързо я сгъна и отново я уви в тънката хартия. Не ми благодари. Едва сега осъзнах, че съм направил гаф и че не е трябвало да й давам пакетчето пред другите. Малката беше права, когато твърдеше, че подаръците са нещо твърде лично и хората предпочитат да ги отворят насаме. Вече беше прекалено късно да поправя стореното. Пол намръщено се взираше в жена си, Франсоаз се усмихваше фалшиво като човек, който се преструва, че всичко е наред. Изражението на Бланш беше презрително, само Мари-Ноел беше възхитена.
— Пази я за специални случаи, лельо Рене! — възкликна. — Жалко, че само чичо Пол ще те вижда. — Спусна се към него и добави: — Умирам да видя какво ти е купил татко.
Той сви рамене. След като бе видял подаръка на съпругата си, изглеждаше като попарен.
— Нямам представа — смотолеви. — Отвори пакета.
Момиченцето ловко преряза с нож връвчицата, докато аз се мъчех да намеря извинение за постъпката на Жан дьо Ге. Спомних си случилото се предишната вечер и как Рене ме пресрещна, едва сега разбрах как е трябвало да постъпя — да й поднеса фриволния подарък по време на интимния ни разговор, в отсъствие на съпруга й, не да го излагам на показ пред всички в трапезарията. Помислих си, че донякъде ще замажа положението, защото Жан дьо Ге беше купил подарък и за Пол. Обаче сгреших. Най-страшното тепърва предстоеше. Момиченцето извади от опаковката някакво шишенце и озадачено го загледа.
— Лекарство е — каза и зачете надписа на етикета: — „Еликсир за тонизиране на органите. Хормонален препарат против импотентност“… Какво е импотентност, татко?
Пол грабна шишенцето, за да й попречи да чете по-нататък, пъхна го в джоба си:
— Дай ми го и млъкни! — просъска, после гневно се обърна към мен: — Ако е шега, то е много дебелашка!
Стана и излезе от трапезарията. Мълчанието беше ужасяващо, този път не намерих оправдание за жестоката постъпка на Жан.
— Мъчно ми е за чичо Пол — промълви малката. — Разбирам защо е разочарован.
Усетих погледа на Гастон, който стоеше до шкафа с напитките, сведох очи. Враждебността ме обгръщаше като гъста мъгла. Не смеех да погледна Рене, презрителният смях на Франсоаз ми подсказа, че не бива да очаквам съчувствие от нейна страна. Дори да искаше, Жан дьо Ге едва ли би направил такъв грандиозен гаф. Безсмислено беше да се извинявам.
— Да благодарим на Бога за всичко, което ни дава — напевно произнесе Бланш и се изправи. Другите две жени я последваха, само аз останах да седя до масата.
— Лельо Бланш! — провикна се момиченцето. — Забрави си подаръка! — Грабна пакетчето и хукна след тях.
Гастон се приближи до масата и започна с четка и лопатка да събира трохите.
— Ако господин графът желае да отиде във фабриката, колата е отвън — каза тихо.
Вдигнах очи и прочетох укор в погледа му. Докривя ми, защото предаността му ми вдъхваше увереност.
— Не го направих нарочно — промълвих.
— Сигурно, господин графе.
— Всъщност беше грешка. Бях забравил какво има в пакетите.
— Очевидно, господин графе.
Повече думи бяха излишни. Излязох от трапезарията, минах по коридора, прекосих терасата и слязох по стъпалата — Пол вече ме чакаше до колата.
ОСМА ГЛАВА
Нямаше как да се изплъзна. Случилото се беше изцяло по моя вина. Каквото и да бе възнамерявал да стори Жан дьо Ге — дискретно и насаме с всекиго от семейството, аз го бях съсипал с прибързаната си и неискрена проява на добронамереност.
— Да тръгваме. Ти шофирай — отсякох; внезапно осъзнах, че след като съм приел самоличността и маниерите на своя двойник, трябва да изкупя грешките, сторени от негово име. Колкото и да е странно, това ми се струваше въпрос на чест. — Искрено съжалявам за случилото си — добавих. — Допуснах грешка, сигурно съм объркал подаръците.
Той не отговори, а зави вляво и колата се заизкачва по хълма към църквата; изгледах го изпод око и за пръв път видях сходството му с Бланш — и двамата се отличаваха с тесни устни, провиснали в ъгълчетата. Но за разлика от нея той имаше голям нос и гъсти вежди, жълтеникавият му тен се отличаваше от гладкото й бледо лице с фини черти.
— Не ти вярвам — промърмори най-накрая. — Нарочно ме направи за посмешище пред всички, дори пред прислужниците. Сигурно са се затворили в кухнята, коментират и ми се подиграват. На тяхно място и аз щях да се пръсна от смях.
— Глупости! Никой не забеляза какво стана. Пък и вече ти казах, че сгреших неволно. Престани да се тюхкаш.