Излязохме от селото, минахме край гробище и продължихме по право, асфалтирано шосе, водещо към гората.
— Цял живот търпя злонамерените ти шеги — процеди Пол, — но всичко си има граници. Едно е да пускаш шеги в клуба или когато сме сами, съвсем друго да ме взимаш на подбив пред съпругите ни, да замесваш и тях. Откровено казано, не подозирах, че си способен на подобна проява на лош вкус.
— Добре, де, нали вече се извиних? Няма какво повече да кажа, след като не вярваш, че наистина сгреших.
Шосето навлезе в гората, не заплашително тъмна, а златистозелена; един до друг се издигаха дъбове, кестени, габъри и букове — дървета, чиито листа излъчват светлина, короните им се разширяват с течение на времето, а стволовете им изсветляват. За разлика от иглолистните, почти черни и през зимата, и през лятото, цветовете на листата им се смекчават с промяната на сезона и през есента изсипват порой от багри върху земята.
— И още нещо — продължи Пол. — Смятам, че е крайно време да престанеш да се държиш с Рене като с Мари-Ноел. Твоя си работа какво правиш с дъщеря си, но не желая да превръщаш жена ми в играчка, само и само да задоволиш желанието си за популярност.
Ролята на виновник не беше лесна, опитах се да си представя какво би сторил Жан дьо Ге, ако беше сгафил да покаже нощницата пред другите.
— Всички жени обичат да ги глезят — заявих. — Не видя ли какво подарих на Франсоаз? Съвсем естествено беше да купя нещо луксозно и за Рене. Нима очакваше и на нея да подаря житието на света Тереза?
Пол зави вдясно, колата заподскача по песъчлив път. Дърветата оредяха, в далечината се ширна поляна.
— Не се оправдавай — промърмори той. — Подаръкът е вулгарен, отгоре на всичко избра най-неподходящия момент да го поднесеш. Освен Рене наблюдавах и жена ти, видях как реагира. Ако отново решиш да купуваш нещо на съпругата ми, бъди така добър да се посъветваш с мен.
Пътят се стесни, едва сега видях, че води към редица къщурки — очевидно жилища на работници, вдясно се издигаше голяма сграда с наклонен покрив и високи комини, до нея имаше други постройки, напомнящи бараки, площта около фабриката и ниските сгради беше опасана от ограда. Работници, които тикаха ръчни колички, влизаха и излизаха от бараките, вагонетка, движеща се по релси, сновеше напред-назад до грамадата отпадъчни продукти. От комините се разнасяше странният кашлящ звук на дим, отделян от пещ. Минахме през портала, Пол спря колата до къщичката на пазача, слезе и без нито дума повече тръгна към постройката зад сградата с високите комини.
Последвах го и докато прекосявах релсите, по скърцането под подметките ми разбрах, че земята е покрита с миниатюрни парченца стъкло, фини като песъчинки по океански бряг. Блещукаха навсякъде — сини, зелени и кехлибареножълти, вкопани бяха в земята и в калта, високите купчини отпадъци също бяха от стъкълца. Работниците спираха да ни направят път, забелязах, че само кимат на спътника ми, но на мен се усмихват — не с уважение и респект, а като на добър приятел, сякаш искрено се радваха да ме видят. Сърдечното посрещане ме окуражи, повдигна самочувствието ми, доволен бях, че оказват почит на мен, не на Пол.
Той отвори вратата на двуетажното здание с покрив, обрасъл с мъх, очевидно построена през миналия век, влязохме в неугледна стая с дървена ламперия и каменен под. В средата имаше маса, върху която бяха натрупани книги, папки и документи, в единия ъгъл се мъдреше голямо бюро. Очилатият човек с хлътнали страни и плешиво теме, издокаран с черен костюм, който седеше до масата, стана да ни посрещне.
— Добър ден, господин графе — каза ми. — По-добре ли сте?
Вероятно Пол му беше казал, че съм болен или страдам от махмурлук, или и от двете; направи ми впечатление, че се усмихваше насила, не сърдечно като работниците, очите му се стрелкаха неспокойно.
— Нищо ми нямаше — отвърнах. — Само реших да помързелувам.
Пол се изсмя горчиво и презрително:
— Сигурно е приятно да се излежаваш сутрин. Отдавна не ми се е случвало, също и на теб, нали, Жак?
Очилатият махна с ръка, сякаш да омаловажи казаното — поглеждаше ту мен, ту Пол, явно се чудеше как да постъпи, та да угоди и на двама ни.
— Ще изляза, ако искате да обсъдите нещо насаме — промърмори.
— Не. Бъдещето на фабриката засяга и теб. Е, Жан, изгаряме от нетърпение да разберем какво си свършил в Париж.
Втренчиха се в мен, насилих се да не извърна очи. Седнах зад бюрото, извадих цигара от пакета, който видях на масата.
— Какво по-точно ви интересува? — попитах, наведох се да запаля цигарата, за да прикрия изражението си, което можеше да издаде неувереността ми.