— Боже мой! — изнервено възкликна Пол, сякаш увъртанията ми бяха последната капка в чашата на търпението му, последната подигравка към него, който толкова дълго беше търпял своеволията ми. — Престани да ни въртиш на шиш! Знаеш какво ни вълнува. Дали ще затворим фабриката или не!
Предишната вечер някой от семейството — може би възрастната графиня? — бе споменала за договор. Точно така — пътуването до Париж беше свързано с някакъв договор. Всички очакваха мисията на Жан дьо Ге да е била успешна. Дом го искат, ще го получат“ — помислих си.
— Ако се интересуваш дали съм убедил „Карвале“ да подновят договора, то отговорът е положителен — заявих.
Двамата зяпнаха от изумление. Жак извика „Браво!“, но Пол не беше толкова възторжен.
— При какви условия? — попита недоверчиво. — И какви отстъпки трябва да направим?
— Без уговорки приеха нашите условия.
— Искаш да кажеш, че са се съгласили да им продаваме нашата продукция на същата цена, въпреки че имат по-изгодни предложения от други фабрики, така ли?
— Убедих ги да продължим сътрудничеството.
— Трудни ли бяха преговорите?
— Доста.
— Нещо не се връзва. Защо ни изпратиха онези писма? Смяташ ли, че блъфираха, за да намалим цената?
— Не знам.
— Значи ще продължим да работим с тях още шест месеца.
— Точно така.
— Не ми го побира главата… постигнал си нещо, което смятах за невъзможно. Поздравявам те.
Взе от бюрото цигарите, запали една, подаде кутията на Жак. Заговориха за нещо, което не ме засягаше; обърнах се и се загледах през прозореца, питах се откъде намерих смелост да отговоря така дръзко и категорично. Страхувах се, че след малко отново ще ме обсипят с въпроси и този път ще се издам, но междувременно… междувременно какво? Наблизо имаше овощна градина, позлатена от слънцето, клоните на ябълковите дървета бяха натежали от плод и се привеждаха до земята. В ливадата отвъд пасеше стар кон с буйна бяла грива. Жена с черна рокля и сив шал на раменете прекопаваше лехите със зеленчуци, след нея ситняха кокошки и току се навеждаха да клъвнат по нещо. Прозорецът беше като рамка на пасторалната картина, изпълнена с мир и спокойствие, искаше ми се да бъда само зрител, не и участник, все едно съм пътник във влак, който гледа пейзажа, бягащ край вагона. От друга страна, именно тази безучастност, липсата на контакт с ближните бе причина за дълбокото ми неудовлетворение от досегашния ми живот.
— Носиш ли договора? — попита Пол.
— Не — отвърнах. — Ще го изпратят по пощата.
Възрастната селянка в градината вдигна глава, погледна към прозореца. Беше едра, с широк ханш, бръчки набраздяваха лицето й; стори ми се, че погледът й е някак недоверчив, дори подозрителен, но като ме видя, тя се усмихна, остави мотиката и закрета към къщата.
— Може ли вече да съобщя на всички, че фабриката няма да бъде закрита, господин Пол? — попита човекът на име Жак. — Разбира се, не съм казал никому, че има такава опасност, но знаете колко бързо плъзват слуховете. Миналата седмица хората само за това говореха.
— На мен ли го казваш? Атмосферата беше нетърпима — промърмори Пол. — Съобщи на работниците, когато намериш за добре. — Видя жената, която беше спряла под прозореца, и добави: — Ето я и Жюли — слухти както винаги. Иска първа да разгласи новината, била тя добра или лоша. Наведе се и се провикна: — Посещението на господин Жан в Париж е било успешно. Не се преструвай, че не знаеш за какво говоря.
Плахата усмивка на жената се разшири. Тя се повдигна на пръсти, откъсна един грозд от лозницата и с царствен жест ми го подаде:
— Заповядайте, господин графе. Хапнете си го веднага, та да усетите истинския вкус. В крайна сметка всичко се нареди, а?
— Да, всичко е наред — отвърна вместо мен Пол — ненадейно се беше преобразил, изглеждаше спокоен, по-човечен.
— Знаех си, че нещата ще се оправят — заяви тя. — На ония тузари им трябва някой с мозък в главата, та да ги настъпи, дето най-много ще ги заболи. От къде на къде си въобразяват, че като са големи клечки в Париж, ние ще им играем по свирката? Крайно време беше някой да им даде хубавичък урок. Дано да сте ги сложили на мястото им, господин Жан.
Също като Гастон, тази жена изглеждаше непоклатима като скала, погледът и изразяваше същата преданост, ала знаех, че не би се поколебала да подложи на безмилостна критика дори най-скъпите си хора, ако се провалят. Извърнах очи от приветливото й сбръчкано лице, загоряло от слънцето, загледах се в ябълковите дървета, натежали от плод, старата кранта в ливадата и гората в далечината.
— Тъй значи — продължи да каканиже тя. — Пещта ще продължи да гори, комините ще бълват дим, прахът пак ще цапа пода на къщурката ми и още половин година никой няма да бере грижа за бъдещето. Ако ви остане време, отбийте се да видите брат ми Андре, господин графе. Знаете какво му се случи, нали?