Спомних си, че по време на разговора миналата вечер някой беше споменал за работник, пострадал при трудова злополука.
— Непременно ще намина по-късно — казах, ала избегнах погледа й, изпълнен с преданост, но и с любопитство. Тя се върна в градината, изкъшка на кокошките, които заподскачаха и запляскаха с крила; обърнах се и видях, че Пол е оставил сакото си на закачалката и облича работен гащеризон.
— Откакто замина, нямаме много кореспонденция. Всички писма са на бюрото, прегледай ги.
Излезе и ме остави с Жак и малката купчинка писма и документи. Отворих пликовете един по един. В повечето имаше фактури за доставени материали, придружени с кратки бележки с настояване за незабавно плащане, запитване от някаква транспортна компания относно обещаното заплащане, отчет за разходите за железопътен превоз. Докато преглеждах документите, се убедих, че не разбирам нищичко, камо ли да взимам решения, да диктувам отговори до доставчиците — написаните цифри ми се струваха безсмислени, бях безпомощен като дете, внезапно захвърлено в свят на възрастни хора.
Странно, но ми се стори, че единственият изход е да кажа истината. Отместих встрани купчинката и възкликнах:
— Какво да правя с тези хартии?
Неочаквано и Жак се усмихна — след като останахме сами, той се поотпусна, вече не седеше като на тръни.
— Не е необходимо да правите каквото и да било, господин графе, щом договорът е продължен. И сам ще се справя с документацията.
Станах, отидох до вратата, отворих я и застанах на прага, загледах се в дългата редица бараки, в работниците, които тикаха насам-натам ръчните колички, в камиона, който тъкмо преминаваше през портала. Близостта на някаква ферма, която се намираше на петдесетина метра от фабриката, бе някак неуместна. Из двора щъкаха гъски, жена простираше на живия плет изпрани дрехи, мученето на кравите се смесваше с непрекъснатото дрънчене на метал, идващо от цеха. Кълба дим излизаха от високите комини, внезапен слънчев лъч озари старинната камбана на покрива на фабриката и двете гипсови статуи до входната врата — на Мадоната с младенеца и на свети Йосиф, който с вдигнати ръце благославяше хората, които работеха и живееха тук. Като гледах старинните сгради, интуитивно разбрах, че тук всичко е както преди триста години, войните и революцията не бяха променили нищо. Атмосферата се беше съхранила, защото обитателите на замъка и работниците вярваха в традициите, защото искаха да ги запазят. Малката стъкларска фабрика беше част от живота на местните хора също като селските къщи, нивите, ябълковите дървета и вековната гора, унищожаването им щеше да е равносилно на изтръгване на живо растение заедно с корените.
Обърнах се към Жак, който беше седнал до масата и се занимаваше с документите, и попитах:
— Докога фабричка като нашата ще може да се конкурира с големите заводи, оборудвани с модерна техника, в които работниците получават високи надници?
Той вдигна глава, нервно примигна:
— Зависи от вас, господин графе. Даваме си сметка, че няма да издържим дълго. Фабриката е хоби за богаташи и вече е в тежест, вместо да носи приходи. Ваша работа, ако не ви интересува, че губите пари. Обаче…
— Какво?
— Загубите нямаше да са толкова големи, ако в миналото си бяхте направили малко повече труд са се погрижите за собствеността си. Простете ми откровеността… нямам право да се бъркам в делата ви, но не мога да го премълча. Как да се изразя по-ясно, господин графе… Подобно предприятие е като дом — трябва някой да го управлява, да има сърцевина, център и в зависимост от този център предприятието процъфтява или фалира. Знаете, че не съм бил служител на баща ви, но всички говорят с уважение за почтеността му, а господин Дювал приличаше на него. Ако беше жив, щеше да превърне в дом тази къща и да продължи традицията. Разбираше се с работниците, щеше да измисли начин да се приспособи към промените; но при сегашното положение… — Той ме погледна, сякаш молеше за извинение, и не довърши изречението.
— Мен ли обвиняваш или брат ми? — попитах.
— Господин графе, не обвинявам никого. Обстоятелствата бяха против нас. Господин Пол има силно развито чувство за дълг и откакто свърши войната, се е посветил на дейността във фабриката; в крайна сметка обаче води предварително загубена битка срещу нарастващите разходи за материали и заплати, освен това знаете какво е отношението му към работниците и понякога това още повече усложнява нещата.