Положението на Пол не беше завидно — играеше ролята на буфер, на посредник, вероятно го мразеха и брат му, и работниците, същевременно носеше на плещите си тежкия товар сам да управлява фабриката — да приема поръчки, да умилостивява кредиторите, да се скъсва от работа, за да предпази предприятието от фалит… да бъде последната опора на старомодна система, обречена на загиване.
— Ами аз? — попитах. — Щом си започнал, карай докрай, бъди откровен. Намекваш, че аз съм главният виновник за провала, така ли?
Той се поусмихна, снизходително сви рамене — жестът беше повече от красноречив.
— Господин графе, вие сте всеобщ любимец, не съм чул никой да каже и думичка срещу вас. Само че фабриката изобщо не ви интересува, окото ви няма да мигне, ако бъдем принудени да я затворим… Поне така мислех, докато не ни казахте голямата новина. Смятахме, че сте заминали за Париж да се позабавлявате, а вижте какво излезе. Както каза господин Пол, постигнали сте невъзможното.
Обърнах се и се загледах към отворената врата — Жюли беше нарамила кирката и тромаво прекосяваше двора на фабриката — вероятно се беше запътила към къщурката до портала. Неколцина работници й подвикнаха, засмяха се, тя също подхвърли някаква шега.
— Господин графе, дано не съм ви засегнал — промърмори Жак със затрогващо смирение.
— Не — отговорих. — Дори съм ти благодарен.
Излязох, изминах краткото разстояние до най-големия цех. Пещта бумтеше, работниците бяха голи до кръста заради нетърпимата горещина. Накъдето и да се обърнех, виждах корита и вани, бутала и тръбопроводи, тракането на метал беше оглушително, усетих остра, но не отблъскваща миризма. Приближих се да погледам, работниците се отдръпнаха и се усмихнаха по начин, който вече ми беше познат — едновременно фамилиарно и покровителствено, както понякога възрастните се усмихват на дете, все едно му казват, че нямат нищо против забавленията му, защото каквото и да прави, за него ще бъде само игра.
След малко излязох и с удоволствие вдъхнах прохладния въздух, после тръгнах към другите постройки, където мъже по гащеризони работеха с различни инструменти, правеха отливки, смесваха някакви химикали; приближих се до купчината артикули за брак, които ми се струваха съвършени, докоснах сини, зелени, кехлибареножълти флакончета и бутилки с най-различни форми и размери. Надникнах и в цеховете за сортиране и опаковка на готовата продукция — нито веднъж не се почувствах като в завод, където хората работят като автомати — напротив, атмосферата беше уникална и дружелюбна. Това тук беше малка индустрия, която принадлежеше на работниците и едновременно ги владееше, усещаше се непреходност, недосегаемост от времето.
— Забавлявате ли се, господин Жан?
Вдигнах очи от изящното флаконче, което държах — Жюли незабелязано се беше приближила до мен и широко се усмихваше.
— Ами… нещо такова — промърморих.
— Оставете господин Пол да се занимава със сериозната работа, както прави открай време. Ще дойдете ли да видите Андре?
Излязохме от двора на фабриката, тръгнахме по черния път, край който бяха построени къщичките на работниците, боядисани в жълто като голямата къща в двора, със същите покриви с плочи вместо керемиди и капандури; помежду им имаше малки градинки с изпочупени огради. Жюли ме въведе в третата къщурка, озовах се в помещение, което явно беше едновременно кухня, дневна и спалня — на дървен одър до огнището лежеше мъж, в единия ъгъл светлооко момченце на възрастта на Мари-Ноел си играеше със счупено камионче.
— Виж кой ни е дошъл на гости — подхвърли Жюли на болния. — Поне седни, та да види господин графът, че си жив.
Човекът се поусмихна — беше блед, с хлътнали страни, шията, гърдите и едната му ръка бяха бинтовани.
— Как си? — попитах го. — Какво стана?
Жюли, която мъмреше детето, че не е станало, като влязох, се обърна:
— Какво стана ли? За малко да изгори жив, ето какво. Плюя на тия модерни машини и пещи! За нищо не стават. Ама вие седнете, господин Жан, седнете ей тук. — Изблъска котката, която се беше настанила на единствения стол, с ръкав избърса седалката. — Ти какво, езика ли си глътна? — обърна се към мъжа си, въпреки че той изглеждаше прекалено слаб, за да говори. — Господин графът се е върнал, зарязал е веселия живот в Париж, а ти и с една усмивка не го поздрави! Като те гледа такъв умърлушен, нищо чудно пак да замине. Не му придиряйте, господин Жан, поговорете си с него, а пък аз ей сегичка ще направя кафе. — Приведе се към печката и с ръжена разрови въглените.