— Колко време ще отсъстваш от работа? — попитах пострадалия.
— Не ми казват, господин графе — промълви той и крадешком погледна сестра си. — Ама се страхувам, че скоро няма да се оправя.
— Не се кахъри! — скастри го Жюли. — Господин Жан ти влиза в положението. Ще уреди да си взимаш заплатата и някой и друг франк като компенсация. Сега никой няма да остане без работа, нали, господин Жан? Пак ще дишаме спокойно. Ония акули в Париж са разбрали, че не сме хора, дето се предават лесно. Хайде, изпийте си кафето. Ще ви сложа много захар, както го харесвате.
Взе от полицата малък пакет със захар, момченцето изтича до нея, за да си изпроси една бучка. Разбрах, че и е внук, защото я наричаше „бабо“.
— Да те няма! — сгълча го тя. — Така ли съм те учила да се държиш пред чужди хора? Станал си много непослушен, откак майка ти си отиде. — Поизвърна се и шепнешком добави: — Горкичкото дете много страда за нея, затуй го глезя, та да не му е толкоз мъчно. Изпийте си кафето, господин Жан, белким бледото ви лице поруменее.
Помислих си, че едно кафе с много захар ще дойде добре и на бедния Андре, но тя не предложи да му налее; огледах се и видях, че мазилката по стените е олющена, на тавана имаше петно от влага, което щеше да се уголеми още след първия есенен дъжд. Жената не откъсваше от мен проницателните си кафяви очи и забеляза какво гледам.
— Какво да се прави? — избърбори. — Май ще трябва скоро да поизкърпя покрива. Много време мина, откак тия къщи бяха ремонтирани, ама няма смисъл да ви занимаваме с нашите оплаквания, нали така? Знаем, че и на вас парите не стигат, а неприятностите ви са големи. След година-две, ако работата потръгне… Как са всички в замъка? Госпожа графинята добре ли е?
— Не особено.
— Тъй, тъй… Старостта не ни прощава. Само да се освободя малко от работата и ще ида да я видя. А мадам Жан кога очаква бебето?
— Не знам със сигурност. Мисля, че ще бъде скоро.
— Роди ли ви се хубаво момченце, много неща ще се оправят. Де да бях по-млада, щях да му стана бавачка… тъкмо да си припомня миналото. Хубави времена бяха, господин Жан. Сега хората се промениха, станаха мързеливи, никой не ще да работи. А пък аз ще умра, ако не правя нещо. Знаете ли от какво боледува госпожа графинята? От безделие, ето от какво! Хайде, изпийте си кафето. Чакайте, ще ви сложа още една бучка захар.
Забелязах как Андре и момчето не отделяха погледи от чашата ми; разбрах, че единият умира за глътка топло кафе, другият — за бучка захар, но няма да ги получат не защото Жюли е стисната, а защото не могат да си го позволят. Живееха оскъдно, кафето и захарта бяха лукс, тъй като Андре не припечелваше достатъчно във фабриката, а фабриката принадлежеше на Жан дьо Ге, който пет пари не даваше, че предприятието ще фалира и тези хора ще останат на улицата. Оставих на печката чашата и чинийката:
— Благодаря, Жюли. Добре ми дойде.
Станах, жената не се опита да ме задържи — задължителното посещение беше приключило. Изпроводи ме навън и промърмори:
— Той вече няма да се върне на работа. Разбира се, вие го знаете, обаче не ми се ще да му го кажа, щото още повече ще се притесни. Е, такъв е животът… Андре има късмет, че ще се грижа за него. Предайте много поздрави на госпожа графинята. Ще и изпратя няколко чепки грозде — навремето много го харесваше.
Понечи да тръгне с мен обратно към фабриката, но аз я излъгах, че съм забравил нещо в колата и ще отида да го взема; гледах я как прекосява двора, минава край купчините отпадъци и стъкълцата скърцат под сабото й; едрата й снага беше като част от пейзажа и се сливаше със сивите бараки. Едва след като влезе в градината зад старата къща, седнах зад волана на реното и потеглих обратно по пътя, който прорязваше гъстата гора. След няколко километра, малко преди шосето да превали хълма, спрях, запалих цигара, слязох от колата и се загледах надолу.
Стъкларската фабрика и къщичките на работниците бяха зад мен, скътани сред гората, пред очите ми се разкриваха безкрайни ниви, тук-там се виждаха ферми, в далечината се мержелееха села, всяко увенчано със заострен връх на църковна камбанария, по-нататък се простираха още ниви и друга гора. Селцето Сен Жил беше съвсем близо, камбанарията се открояваше на фона на небето, но замъкът беше скрит сред дърветата. Виждаха се само жълтеникавите стопански сгради, позлатени от есенното слънце, и стената около имението — сива линия на фона на тъмните алеи и дървета.
Щеше ми се да изпитвам безразличие, безучастно да гледам селцето и стените на замъка. Доброто ми настроение от сутринта беше помръкнало. Вече не се чувствах като палав ученик, случилото се през деня ме връхлетя като бумеранг. Усещането за всемогъщество, задоволството, че умело заблуждавах тези нищо неподозиращи хора, отново прерасна в срам. Искрено съжалявах, че Жан дьо Ге не е по-различен. Не желаех с всяка стъпка да откривам колко е безотговорен. Може би щеше да ми е от полза да приема ролята на достоен човек — превъплъщението щеше да ми подейства стимулиращо, да ме вдъхнови да полагам повече усилия, за да заприличам на него. Вместо това бях заменил невзрачната си персона за личност без всякаква стойност. Най-голямото предимство на Жан дьо Ге бе, че за разлика от мен не го беше грижа за нищо и никого. Но дали наистина бе така? Или именно затова беше решил да изчезне?