Не откъсвах поглед от спокойното селце, сякаш откъснато от света. Върволица бели крави на черни петна, надзиравана от пастирче с дълга тояга, бавно се изнизваше край църквата; така се бях замислил, че се стреснах, когато някой проговори зад мен. Обърнах се и видях усмихнатия кимащ свещеник, яхнал велосипед с три колела, дългото му расо беше запретнато, за да се не заплита в педалите. Гледката беше невероятно абсурдна и може би затова много трогателна.
— Приличате се на слънце, а? — подвикна той.
Изведнъж ми се прииска да разкрия тайната пред него; приближих се, хванах кормилото на велосипеда и промълвих:
— Отче, забърках се в голяма каша. През последните двайсет и четири часа живея в лъжа.
Той съчувствено сбърчи чело, усмивката му помръкна, ала мен ме досмеша — както непрекъснато кимаше, старецът приличаше на статуя на мандарин в магазин за порцелан — как да се изповядаш пред такава комична фигура? Пък и с какво ли можеше да помогне на човек като мен, впримчен в паяжина от лъжи и измами?
— Кога за последен път се изповядахте? — попита и все едно ме върна в ученическите ми години, когато директорката на пансиона ми задаваше същия въпрос, после неизменно ме наказваше.
— Не знам — промълвих. — Не помня.
Старецът продължи да кима — в знак на съчувствие, но и защото не можеше да спре нервния тик.
— Синко, препоръчвам ви да ме посетите привечер — промълви.
Само че аз не можех да чакам до вечерта. Исках да ми каже още сега дали да замина и да оставя обитателите на замъка да се борят с живота както могат.
— Какво ще си помислите за мен — подхванах, — ако избягам от Сен Жил и повече не се върна?
Усмивката отново озари гладкото му лице, той ме потупа по рамото:
— Няма да го направите. Прекалено много хора зависят от вас. Смятате, че ще ви осъдя ли? Не, нямам това право. Ще продължа да се моля за вас… както досега. Хайде, стига глупости. Знайте, че е добра поличба, ако сте потиснат и в лошо настроение. Това показва, че Господ е наблизо. Допушете си цигарата и мислете за Него.
Махна ми и се спусна по инерция надолу по хълма — белокос палавник, който обича високата скорост. Видях как зави към селото, ловко заобиколи стадото, слезе пред църквата, подпря на стената велосипеда и изчезна от погледа ми. Допуших цигарата, отново седнах зад волана, минах през селото и по моста към замъка. Видях Гастон до сводестия проход към стопанските сгради и му извиках да отиде с колата във фабриката, за да докара Пол. Влязох в къщата, качих се в гардеробната, на масата намерих снопчето писма, което бях видял в джоба на куфара.
Едно беше изпратено от фирмата „Карвале“, за която всички в замъка говореха. Прочетох го — беше тъкмо от каквото се страхувах. Пишеха, че предвид дългогодишното ни сътрудничество и особено след разговора с мен съжаляват за решението си, но са принудени да прекратят договора.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Първата ми мисъл не беше нито за Жак, нито за обитателите на замъка, защото предполагах, че са били подготвени за най-лошото, и са почувствали облекчение при мисълта, че им се е разминало. Нямаше да умрат от глад, тъй като им оставаха приходите от земите им или наследените суми, само замъкът щеше да бъде все по-занемарен, градините и моравите — по-зле поддържани; с течение на времето и с наближаването на старостта огорчението им щеше да се задълбочи, щяха да обвиняват за бедите си жестокия свят. Тревогата ми беше за хората, голи до кръста и облени в пот, които следобеда видях да сноват около пещта, за другите работници във фабриката и най-вече за тежко пострадалия Андре и майка му Жюли, почерпила с кафе и захар от оскъдните им запаси. Страхувах се как ще ме погледнат, когато се върна, за да им съобщя, че съм ги излъгал и договорът с „Карвале“ не е подновен. Добродушните усмивки, с които ме бяха посрещнали, ще помръкнат, те ще извърнат очи, без дори да изразят презрението си към мен; след като Жак им обясни, че е станало недоразумение, че положението не се е променило и че за съжаление господин графът не може да си позволи фабриката да работи на загуба, лицата им ще се вкаменят, в погледите им ще проблесне отчаянието, което видях в очите на обгорения Андре, и недоумение, задето ще ги сполети злочестина, срещу която са безпомощни, ала господин графът би трябвало да я е предвидил и предотвратил, ако поне малко милееше за съдбата им. Ще гледат как двамата с Пол се качваме в колата, за да се върнем в замъка, ще се повъртят из двора на фабриката, в която машините внезапно са престанали да работят и пещта вече не гори, а наоколо са струпани купища шишенца и бутилки, вече ненужни никому, после ще се върнат в мизерните си къщурки с олющени стени и петна от влага по таваните и ще мълвят помежду си: