— На него му е безразлично, но какво ще стане с нас сега?
Най-много ме озадачаваше фактът, че се тревожа какво ще си помислят за мен обитателите на замъка и работниците. Предаността на Жюли, доверието на сина и, възхищението на Пол, заменило враждебността му, възторгът на Жак, радушното посрещане и дружелюбието на работниците бяха не за мен, а за Жан дьо Ге. Следователно презрението и омразата, които неминуемо щяха да последват, щяха да са отправени към него и не ме засягаха. Мъжът, който носеше дрехите на друг човек, притежаваше неговото лице и подражаваше на маниерите му, бе невинен — беше само обвивка, фасада, която няма нищо общо с оригинала, както калъфът за цигулка няма нищо общо с инструмента, съхраняващ се в него. Нямаше смисъл да хабя чувствата си. Нито за миг не се заблуждавах, че дружелюбието на тези хора е породено от неподозирани мои качества, които внезапно са се проявили и са предизвикали ответна реакция; те обожаваха него и само него, колкото и незаслужена да бе обичта им. Но какво се случваше в действителност? Исках да спася Жан дьо Ге от падението. Нямаше да понеса опозоряването му. Исках пощада за този човек, който не заслужаваше да бъде спасен. Защо? Защото приличаше на мен ли?
Взирах се в писмото от „Карвале“, изразяващо учтив, но твърд отказ, и се питах какво ли е мислил Жан дьо Ге, когато го е пъхнал в джоба на куфара. Знаех, че няма време за отлагане и че трябва незабавно да взема решение — или да призная на Пол, че съм го излъгал, или да го оставя да вярва, че договорът е бил подновен. Първият вариант означаваше да призная лъжата и пред работниците, Пол да ме обсипе с обвинения и подигравки и незабавно да закрие фабриката, което вероятно щеше да се случи, дори Жан дьо Ге да се беше върнал. Вторият щеше да създаде още по-голям хаос — произвеждането и изпращането в Париж на изделия, които не са били поръчани, а след доставянето на първата пратка от фирмата „Карвале“ щяха да поискат незабавно обяснение.
Може би оставаха няколко дни или седмици до изтичането на сегашния договор. Не знаех истината. Дори да разполагах с документацията, едва ли щеше да ми помогне. Не разбирах от счетоводство и сметки, единствените ми финансови отношения бяха с университетите, от които получавах скромни хонорари, и с издатели и редактори на вестници, които публикуваха лекциите и статиите ми. Какво би сторил собственик на стъкларска фабрика, за да се свърже с фирмата, на която доставя продукцията? Несъмнено ще телефонира от кабинета си, ако въпросът не търпи отлагане. Нямах кабинет, намирах се в стаичка в замък в дълбоката провинция и дори не знаех къде има телефон.
Пъхнах във вътрешния си джоб писмото от „Карвале“, слязох на долния етаж. Наближаваше четири часът, коридорите бяха пусти, витаеше усещането за следобедна почивка. Чиниите и съдовете от обяда отдавна бяха отнесени в кухнята, където и да се намираше това помещение, но по стените и ниските тавани беше полепнала миризмата на ястията и на зеленчуци, току-що набрани от двора, които след малко ще бъдат почистени и измити, за да започне приготвянето на вечерята. Предпазливо пристъпих до открехнатата врата на салона и след като не чух гласове, прекрачих прага — другите жени ги нямаше, само Франсоаз спеше на канапето. На пръсти се върнах в коридора. Сигурен бях, че Рене е в стаята си — не знаех и не ме интересуваше дали е полегнала да облекчи мигрената си, или изпробва скандалната нощница. Мари-Ноел, която бях зарязал, за да отида във фабриката, вероятно беше в мрачната и потискаща стая на Бланш и се потеше над учебниците, изпълнена с копнеж по мекото есенно слънце, огряващо гълъбарника и люлката. Най-ненадейно се натъкнах на телефона. Едва ли можеше да се избере по-неподходящо място; старомодният апарат с микрофон, прикрепен към стената, и със слушалка, закачена отстрани, беше забутан в тъмно килерче между разни шлифери и други горни дрехи. Над него на височината на очите беше залепена репродукция, изобразяваща как кучета лочат кръвта на двама обезглавени светци — поредното доказателство за старанията на Бланш да спаси душите на ближните.