За мое изумление той избухна в смях, намигна ми и промърмори:
— Добре, ще се престоря, че не съм те видял. Но какво търсиш в Дьо Ман, след като много по-лесно щеше да ти е в Париж? Подсети ме отново да те попитам, като се видим в неделя. — Превключи на скорост и потегли, без да престане да се смее.
Загледах се в колата, докато изчезна, после влязох в бюфета на гарата. Ако непознатият беше в повишено настроение под въздействието на алкохола, щях да последвам примера му. Помещението беше препълнено с пристигащи или заминаващи пътници, които оживено бърбореха, с лакти ме изблъскваха от бара. Тежки куфари удряха пищялките ми. Кондуктори надуваха свирки, оглушителният писък на пристигащ експрес се сливаше със задавеното пуфтене на локален влак, лаеха кучета на каишки, някакво дете се задавяше от плач. С копнеж си представих как седя на спокойствие в колата си, паркирана до катедралата, разгръщам пътната карта, запалвам цигара.
Тъкмо отпивах от чашата си, някой блъсна ръката ми и промърмори:
— Прощавайте.
Отместих се да му направя място, човекът се обърна, загледа ме, аз също се втренчих в него — и изведнъж ми призля, изпитах смесица от ужас и страх, защото осъзнах, че прекалено добре познавам гласа и лицето му.
Гледах себе си.
ВТОРА ГЛАВА
Не обелихме нито дума, продължихме да се взираме един в друг. Бях чувал за подобни случаи — хора се срещат случайно и се оказват братовчеди, които не са се виждали дълги години, или близнаци, разделени при раждането им; историята може да бъде забавна или трагична като онази за Желязната маска.
Случващото се в момента не беше нито забавно, нито трагично. Докато гледах непознатия, изпитах леко замайване, както когато случайно видех отражението си в някоя витрина или в огледалото — гротескна карикатура на образа, който самонадеяно си бях изградил. След подобни инциденти се чувствах смирен, огорчен, със смазано самочувствие, ала никога досега не ме бяха побивали ледени тръпки, не бях изпитвал желанието да се обърна и да си плюя на петите.
Непознатият проговори пръв:
— Да не би случайно да сте самият дявол?
— Спокойно мога да ви задам същия въпрос — промърморих.
— Един момент…
Той ме хвана за ръката и ме придърпа още по-близо до плота — въпреки че огледалото зад бара беше позамъглено от парата и отчасти скрито зад чаши и бутилки, въпреки че в него се отразяваха и главите на други хора, съвсем ясно виждахме как стоим един до друг и напрегнато се взираме в гладката му повърхност, все едно животът ни зависи от онова, което ще видим. Отговорът беше категоричен — приликата помежду ни не беше случайна, първото впечатление за еднаквост не се помрачаваше от разлика в цвета на косата и очите, на изражението, ръста или широчината на плещите; изглеждаше, сякаш пред огледалото стои един човек.
Онзи промърмори (стори ми се, че дори интонацията му е като моята):
— Имам си правило да не се изненадвам от нищо, не виждам причина сега да го наруша. Какво ще пиете?
Желанието да се напия ме бе напуснало, бях прекалено развълнуван и потресен. Той поръча две fines — евтино френско бренди, после, без да разменим нито дума, се преместихме на другия край на барплота, където огледалото не беше толкова запотено, а напористите пътници с остри лакти бяха по-малко.
Едновременно извърнахме очи от огледалото и се спогледахме; сигурно приличахме на двама актьори, които проверяват грима си. Непознатият се усмихна, аз също; той се намръщи, сторих същото, като му подражавах… по-точно подражавах на себе си; той оправи вратовръзката си, аз оправих своята, двамата на един дъх гаврътнахме брендито, за да видим как изглеждаме, докато пием.
— Авантюрист ли сте? — попита ме.
— Не. Защо?
— Можем да изпълняваме номер в цирка или да спечелим поне милион като кабаретни артисти. Ако не се налага веднага да се качите на някой влак, предлагам да пийнем още по едно. — Той отново поръча две брендита. Никой не изглеждаше изненадан от приликата помежду ни. — Мислят, че сте моят брат близнак, който е дошъл да ме посрещне. Всъщност може би наистина сме близнаци. Откъде идвате?
— От Лондон.
— Май не ме разбрахте. Питам от кой район на Франция сте родом, къде живеете.
Едва сега си дадох сметка, че ме е взел за свой сънародник.
— Англичанин съм — казах. — Но дълго и старателно съм изучавал езика ви.
Той вдигна вежди:
— Моите поздравления. Не бих предположил, че сте чужденец. Какво правите в Льо Ман?
Обясних, че през отпуската си, от която остават само няколко дни, съм предприел обиколка на Франция, набързо описах маршрута. Добавих, че съм историк и в Англия изнасям лекции, посветени на неговата страна и историческото й минало.