Непознатият иронично се усмихна:
— С това ли си изкарвате прехраната?
— Да.
— Невероятно! — Той ми предложи цигара.
— Защо? Мнозина френски историци упражняват същата професия. Всъщност във вашата страна се гледа много по-сериозно на образованието. Хиляди професори преподават история в различни университети.
— Разбира се, обаче те са родени тук и преподават история на Франция. Не са французи, които прекарват отпуската си в Англия, и се връщат тук, за да изнасят лекции за чуждата страна. Не проумявам защо проявявате толкова голям интерес към родината ми. Висока ли е заплатата ви?
— Не особено.
— Женен ли сте?
— Не. Нямам близки родственици. Живея сам.
— Късметлия! — възкликна непознатият и вдигна чашата си. — Пия за благословената ви свобода. Дано дълго й се радвате.
— А вие? — попитах.
— Аз ли? Семеен съм. Бих казал, че съм затънал до шията. Впримчиха ме много отдавна. Така и не се изплъзнах… освен по време на войната.
— И вие ли упражнявате някаква професия?
— Всъщност съм земевладелец. Живея на трийсетина километра оттук. Били ли сте в Сарт?
— По-добре познавам районите южно от Лоара. С удоволствие бих разгледал вашата област, но пътувам на север. Ще го отложа за друг път.
— Жалко. Щеше да е забавно… — Той не довърши изречението, а се втренчи в чашата си. — С кола ли сте?
— Да, оставих я близо до катедралата. Тръгнах да се поразходя, но се загубих, затова съм на гарата.
— Ще пренощувате ли в Льо Ман?
— Още не съм решил. Всъщност… — Поколебах се. От брендито нервите ми се бяха поотпуснали; усещах, че е без значение какво ще кажа на този човек — все едно говорех на себе си. — Всъщност мислех да прекарам няколко дни в „Гранд Трап“.
— В „Гранд Трап“ ли? Говорите за манастира на бенедиктинците край Мортан, така ли?
— Да. Мисля, че дотам са около осемдесет километра.
— За Бога, защо ще ходите там?
Едва ли си даваше сметка колко уместна е фразата му. Хората отиваха в манастира, за да намерят Бог. Поне така предполагах.
— Реших, че ако остана там няколко дни, преди да се върна в Англия, може би ще събера смелост да продължа да живея.
Непознатият замислено ме изгледа, отпи от брендито си, после попита:
— Защо сте толкова отчаян? Заради някоя жена ли?
— Не.
— Имате парични проблеми.
— Не.
— Забъркали сте се в някаква каша.
— Не.
— Имате рак.
— Не.
Той сви рамене:
— Виж ти. Може би сте алкохолик или хомосексуалист. Или изпитвате удоволствие от неудобствата и суровия живот. Сигурно здравата сте закъсали, щом искате да отидете в „Гранд Трап“.
Отново се взрях в огледалото. Едва сега разбрах по какво се различаваме. Не по облеклото, въпреки че аз носех сако от туид, а той — тъмен пътнически костюм; разликата беше в поведението — шеговитият му тон, свободните маниери и присмехулното изражение рязко контрастираха с присъщата ми сериозност и скованост. Говореше и се усмихваше по начин, който ми беше напълно чужд.
— Не съм преживял трагедия — промърморих. — Измъчва ме усещането, че съм неудачник.
— О, това ли било! Вие, аз, хората наоколо — всички сме неудачници. Тайната на спокойния живот е отрано да осъзнаеш този факт и да се примириш. След това престава да те вълнува.
— За мен още има значение — заявих. — Не съм се примирил.
Непознатият допи брендито си и погледна часовника на стената:
— Не се налага веднага да тръгнете към манастира. Добрите монаси са си все там, ще ви изчакат още няколко часа. Да отидем в някое свястно заведение, където няма да ни блъскат всяка секунда, може да хапнем нещо — тъй като съм семеен, изобщо не бързам да се прибера у дома.
Ненадейно си спомних шофьора, който ме заговори на улицата.
— Жан ли се казвате? — попитах.
— Да. Жан дьо Ге. Защо питате?
— Преди малко ме объркаха с вас. Някакъв човек ми подвикна от автомобила си „Здрасти, Жан!“, а когато му казах, че се е припознал, иронично се подсмихна — явно си помисли, че аз… тоест вие предпочитате да останете инкогнито.
— Нищо чудно. Какво направихте?
— Нищо. Онзи избухна в смях и преди да потегли, подхвърли, че ще се видим в неделя.
— О, да. La chasse[2]…
Изражението му се промени — прииска ми се да можех да прочета мислите му. Сините му очи се замъглиха, запитах се така ли изглеждам, когато в съзнанието ми изплува почти неразрешим проблем.
Той махна на носача, който търпеливо чакаше пред бюфета и охраняваше два големи куфара, после се обърна към мен: