— Май споменахте, че сте оставили колата си близо до катедралата.
— Да.
— Ако подслоните куфарите ми в багажника, можем да вземем автомобила и да вечеряме някъде. Съгласен ли сте?
— Разбира се.
Той даде бакшиш на носача, повика такси, потеглихме към катедралата. Чувствах се странно, сякаш бълнувах. Много често насън бях сянка и се наблюдавах как участвам в съновидението. Сега го преживявах в действителност, но изпитвах същото усещане за безплътност, същата безволевост.
— Значи онзи ви обърка с мен, така ли?
— Кой? — Стреснах се, сякаш чух гласа на съвестта — с моя спътник не бяхме проговорили, откакто се качихме на таксито.
— Човекът, който ви е спрял пред гарата.
— Да, наистина се припозна. При следващата ви среща вероятно ще ви обвини, че сте искали да го измамите. А, сега си спомних — знаеше, че не сте били в града, защото подхвърли, че пътуването ви е било безрезултатно. Говори ли ви нещо изявлението му?
— Уви, да.
Предпочетох да не го разпитвам. Каквото и да бе, не ме засягаше. След малко крадешком го погледнах, забелязах, че и той ме гледа изпод око. Погледите ни се срещнаха, но вместо машинално да се усмихна, защото приликата в израженията предизвикваше смях, изпитах неприятно усещане, все едно ме дебнеше опасност. Извърнах се и се загледах през стъклото на колата; тъкмо когато таксито спря пред катедралата, тържественият звън на камбаните призова за молитва вярващите католици. Колкото и пъти да го чуех, сърцето ми трепваше. Призивът винаги беше неочакван и необяснимо затрогващ. Тази вечер, докато слизахме от таксито, биенето на камбаните ми се стори като гръмко предизвикателство. Постепенно гръмкият звън премина в шепот, шепотът — във въздишка, въздишката — в укор. Двама-трима души влязоха в катедралата. Приближих се до колата и я отключих. Спътникът ми я огледа с интерес:
— Хм, форд „Консул“. От коя година е моделът?
— Купих я преди две години. Досега съм навъртял около двайсет и четири хиляди километра.
— Доволен ли сте?
— Много. За съжаление почти не я карам през седмицата, само през почивните дни.
Сложих в багажника двата му куфара, междувременно той ме обсипа с въпроси за колата — приличаше на ученик, който изпробва нов автомобил. Завъртя копчетата, опипа седалките, докосна лоста за скоростите и индикаторите, накрая попита ще му разреша ли да шофира.
— Разбира се — отвърнах. — И без това познавате града по-добре от мен.
Двойникът ми седна зад волана — държеше се така, сякаш е съвсем естествено да кара чужда кола, аз се настаних до него. Докато шофираше по улица „Волтер“, той продължи да се държи като ентусиазиран ученик, мърмореше: „Прекрасно! Отлично!“ и явно изпитваше удоволствие от пътуването, което се оказа кошмарно за предпазлив и внимателен шофьор като мен. След като мина на червено, едва не сгази един старец и принуди някакъв американец с грамаден буик да се качи на тротоара, той продължи да обикаля из града, да „изпробва маневреността на автомобила“.
— Знаете ли — подхвърли по едно време, — много обичам да използвам чужда собственост. Това е едно от големите удоволствия в живота. — Взе един завой, сякаш караше бобслей (аз ужасено стиснах клепачи), и добави: — Май се поувлякох. Сигурно умирате от глад.
— Не се притеснявайте — промълвих. — На ваше разположение съм. — Докато говорех, изведнъж ми хрумна, че френският език е прекалено учтив, прекалено изискан.
— Смятах да ви заведа в единствения ресторант с превъзходна кухня — заяви той, — но размислих. Там ме познават, а тази вечер ми се ще да бъда без самоличност. Не се случва всеки ден човек да се озове лице в лице със себе си.
Отново ме жегна усещането за надвиснала опасност, което изпитах в таксито. И двамата не желаехме да демонстрираме пред хората приликата помежду ни. Ненадейно си дадох сметка, че не искам да ме видят с него. Не ми се щеше сервитьорите да ни зяпат. Необяснимо защо се чувствах като закононарушител, срамувах се. Усещането беше странно. Наближихме центъра на града, спътникът ми намали скоростта и промърмори:
— Май тази вечер няма да се прибера у дома, а ще си взема стая в хотел… — Стори ми се, че разсъждава на глас и не очаква отговор. — Бездруго докато вечеряме, ще стане прекалено късно да телефонирам на Гастон да ме вземе с колата. Пък и вкъщи не ме очакват тази вечер.
Помислих си, че бих използвал същите извинения, за да отложа нещо неприятно. Запитах се защо този човек не изпитва особено желание да се прибере у дома.
Докато чакахме на един светофар, той се обърна към мен: