Жан дьо Ге бе вперил в мен сините си очи, насмешливото му изражение не беше отражение на меланхолията ми, предизвикана от алкохолното опиянение, а на съмнението, което придружава изтрезняването и връщането към действителността.
— Лъжете се, скъпи приятелю — промълви. — Ако познавахте религията колкото мен, щяхте да се пазите от нея като от чума. Имам сестра, която е религиозна фанатичка. Житейският опит ми помогна да стигна до важно прозрение — лакомията е единствената движеща сила. Насекоми, животни, мъже, жени, деца — лакомията е в основата на живота ни. Не е особено ласкателно за човешкия род, но какво от това? Важното е да задоволиш лакомията, да дадеш на хората каквото искат. За съжаление, те вечно са недоволни. — Въздъхна и си наля още една чаша вино. — Оплаквате се, че животът ви е безсмислен. Според мен обаче си живеете като в рая. Разполагате със собствен апартамент, нямате семейство, което да ви тежи като воденичен камък, нито служебни неприятности, цял Лондон е ваш, ако решите да се забавлявате; откровено казано, британската столица не ми се стори особено весела, докато през войната бях в изгнание там, но така или иначе, градът е огромен и вдъхва усещане за свобода. Не стяга шията ви като примка.
Тонът му се промени, стана горчив, в погледа му долових презрение и раздразнение — за пръв път издаваше, че и той има неприятности, които предпочита да загърби; приведе се над масата и добави:
— Имате невероятен късмет, а сте недоволен. Споменахте, че родителите ви са починали отдавна, не сте отговорен пред никого. Свободен сте като птичка, събуждате се, храните се, работите и спите сам. Радвайте се на щастието си и забравете глупостите, които ми надрънкахте за абатството.
Реагирах като повечето самотници, които лесно се поддават на съчувствието — езикът ми се развърза прекалено бързо, забравих добрите обноски, станах нетактичен. Бях разкрил колко скучен и безсмислен е животът ми, а не знаех нищичко за събеседника си.
— Е, сега е ваш ред да се изповядате — подхвърлих. — Какво ви мъчи?
Помислих, че ще се подчини, ще ми разкрие душата си. Нещо проблесна в очите му, стори ми се, че долавям колебанието му, после той покровителствено се усмихна, небрежно сви рамене:
— Мен ли? Нищо не ме мъчи. Единственият ми проблем е, че притежавам прекалено голямо имущество. — Махна с ръка и запали цигара, за да ми покаже, че не желае повече да го разпитвам. Не ме спираше да анализирам чувствата си, мрачните си настроения, ала не ми разрешаваше да надничам в живота му. Приключихме с вечерята, но продължихме да пушим и да отпиваме от виното, вслушвахме се в гръмките разговори на развеселените младежи, изтерзаното пеене по радиото, тропота на отмествани столове и караниците на работниците, които играеха на зарове.
Мълчах, защото изведнъж установих, че нямам какво повече да кажа, чувствах, че онзи ме наблюдава изпод око, незнайно защо погледът му ме тревожеше. По едно време той стана, заяви, че трябва да телефонира вкъщи, и се отдалечи; в същия момент изпитах странно облекчение, сякаш присъствието му ми пречеше да дишам. Когато се върна, промърморих „Е?“ — по-скоро коментар, отколкото въпрос, а той отвърна:
— Предупредих да изпратят шофьора да ме вземе утре. — Повика собственика, плати сметката, без да обръща внимание на неискрените ми протести, хвана ме под ръка и ме преведе през тълпата младежи, които пееха с цяло гърло.
Беше се стъмнило, отново валеше проливен дъжд. Наоколо не се виждаше жива душа. Няма нищо по-потискащо от дъждовна вечер в покрайнините на провинциално градче; избърборих, че отивам да взема колата и да продължа пътя си, но Жан дьо Ге не ме пусна, а каза:
— Не мога да ви оставя да заминете и повече да не ви видя. Срещата ни е прекалено странна, прекалено фантастична. — Отново се озовахме пред мизерния хотел, надникнах през все така открехнатата врата — на регистратурата нямаше никого. Моят спътник също забеляза отсъствието на хотелския служител, озърна се и прошепна: — Елате в стаята ми. Да пийнем още по едно, преди да отпътувате. — Говореше настойчиво, припряно, все едно нямахме време за губене. Запротестирах, но той ме накара да се изкача по стълбите, поведе ме по някакъв коридор. Извади от джоба си ключ, отвори вратата и натисна ключа на стената — слабата крушка освети неугледната стаичка. — Заповядайте, разположете се удобно.