— След като и бездруго сте тук… — отвърна Ланкастър.
— Имаме си и друга работа — каза Джеймисън. — И понякога сме заети не само през деня, но и през нощта.
— Мога да звънна на Богарт — предложи Декър.
Рос Богарт бе опитен агент на ФБР и ръководител на екипа, в който бяха Декър и Джеймисън.
— Наистина ли искаш да останеш и да се включиш в разследването? — попита предпазливо Джеймисън.
— Имам ли избор? — отвърна Декър.
— Човек винаги има избор — каза Ланкастър, изгледа го многозначително и добави: — Но мисля, че знам какъв ще бъде твоят.
— Декър, обмислил ли си го добре? — попита Джеймисън.
Той посочи трупа и заяви:
— Това е важно. Този човек беше дошъл в града, за да заяви, че е невинен. Обърна се към мен и Ланкастър с молба да го докажем. А някой току-що го е убил.
— Както сам намекна, може да е Сюзан Ричардс, вдовицата на човека, за чието убийство са го осъдили.
— Може да е тя, а може и да не е.
Декър обърна гръб на Джеймисън и излезе от стаята.
— Някои хора не се променят — каза Ланкастър. — Като него.
— Аз ли не знам? — отвърна уморено Джеймисън.
5
— Това е неприемливо — каза Рос Богарт. — Абсолютно неприемливо.
Декър разговаряше с шефа си във ФБР на път за полицейското управление.
— Разбирам защо смяташ така, Рос.
— Нищо не разбираш! Позволих ти да го направиш веднъж, когато се зае със случая на Мелвин Марс. После пак, когато пожела да останеш в Барънвил, защото разследването беше свързано със семейството на Алекс. Но не мога да ти позволя да го правиш винаги когато ти хрумне.
— Този път е различно — отвърна Декър.
— Дежурното ти оправдание — заяви сърдито Богарт. — Ти нарушаваш не просто изключението от правилото, а самото правило. Работата ти във ФБР трябва да стои на първо място.
— Съжалявам, Рос. Това е родният ми град. Не мога да му обърна гръб.
— Да разбирам ли, че си направил своя избор?
— Да.
— Принуждаваш ме и аз да направя същото.
— Вината е изцяло моя. Алекс няма нищо общо.
— Ще проведа отделен разговор със специален агент Джеймисън — каза Богарт и затвори.
Декър бавно прибра телефона. По всичко изглеждаше, че дните му във ФБР са преброени.
Той погледна Ланкастър, която се возеше до него в колата.
— Проблеми? — попита тя.
— Винаги има проблеми.
Сюзан Ричардс не остана очарована от появата им.
— Шегувате ли се? Нали не смятате, че аз съм убила онзи боклук? Иска ми се да го бях направила!
Декър и Ланкастър току-що бяха влезли в стаята за разпити в полицейското управление. Алекс Джеймисън се беше върнала в хотела, защото Декър не получи разрешение от Богарт да работи по случая. И вероятно никога нямаше да го получи. Нищо чудно Богарт да бе позвънил вече на Алекс.
Наложи се да изчакат няколко часа, докато пристигнат необходимите документи и отведат Ричардс в управлението, след като тя гневно отказа да изпълни молбата им да ги придружи доброволно. Вбесената жена очевидно се бе приготвяла, без да бърза, докато ченгетата чакаха нетърпеливо.
Наближаваше пет сутринта. Ланкастър едва се държеше на краката си от умора. Партньорът ѝ пък изглеждаше готов да разпитва Ричардс неуморно през следващите десет години.
Бетонните стени на стаята за разпити още бяха боядисани в цвят горчица. Декър не разбираше причината за този избор, вероятно строителните работници бяха използвали стара кутия с боя, открита забравена в някое мазе. Да бяха оставили оригиналния сив цвят на бетона, помисли си той, определено щеше да е по-добре. Но може би никой не искаше стаята за разпити да изглежда „по-добре“.
Ричардс беше на четиресет и две, когато семейството ѝ бе убито. Сега беше на петдесет и пет. Остарява удивително добре, помисли си Декър. Спомняше си, че е висока, но тогава беше леко пълна и плаха, а светлокестенявата ѝ коса висеше безжизнено около лицето.
Сега бе доста по-слаба, с модерна прическа и руси кичури. От плахото ѝ поведение нямаше и следа, маниерите ѝ бяха властни и самоуверени, което си пролича от яростния изблик, с който ги посрещна в стаята за разпити. Погледна първо Ланкастър, а после Декър, докато двамата сядаха срещу нея.
— Чакайте малко! Вие сте ония двамата. От кошмарната нощ. Сега ви познах. Знаете какво направи той! — Ричардс се приведе напред и опря лакти на масата. Лицето ѝ бе разкривено от гняв. — Много добре знаете какво направи този изверг!
— Затова, след като открихме тялото му, решихме, че трябва да говорим с вас — отвърна спокойно Ланкастър. — За да ни кажете къде сте били снощи между единайсет и полунощ.