Декър стана и я последва в коридора.
Когато излязоха навън, тя предложи:
— Мога да те закарам до хотела.
— Благодаря, но предпочитам да повървя малко. Не е далече.
— Приятно ми е пак да работим заедно — усмихна се Ланкастър.
— Скоро сигурно ще си промениш мнението.
— Свикнала съм с подхода ти.
— Щом казваш.
Декър ѝ обърна гръб и си тръгна. На хоризонта вече светлееха първите лъчи на зората.
6
Декър крачеше бавно по улицата, макар че ръмеше. Чувстваше се странно отново да разследва престъпление в родния си град. Миналия път то бе свързано със смъртта на семейството му. Сегашното убийство бе различно, но въпреки това го засягаше по много личен начин.
Нима съм пратил невинен човек зад решетките?
Беше решил да не се връща в Бърлингтън за рождения ден на Каси или за годишнината от сватбата им. Просто не можеше да го понесе. Но щеше да идва за рождените дни на дъщеря си. Трябваше да е тук на тази дата, макар това да го съсипваше.
Подмина хотела, в който бе отседнал, и след няколко километра се озова в добре познатия му квартал. Вече бе светло. Той спря, застана на ъгъла и впери поглед в мястото, което някога наричаше свой дом.
За последен път беше идвал тук преди две години. Къщата не се беше променила, сякаш времето между двете му посещения бе спряло. Единствената разлика бяха двата непознати автомобила на алеята отпред — форд пикап и нисан.
Докато Декър стоеше на ъгъла, от страничната врата излязоха трийсетинагодишен мъж с куфарче за документи и момиченце на седем-осем с училищна чанта. Мъжът беше облечен с бежов панталон, бяла риза и тънко яке. Момиченцето се прозяваше и търкаше очи.
Двамата се качиха в пикапа и излязоха на задна от алеята. И тогава мъжът видя, че Декър стои на улицата и наблюдава къщата. Той свали прозореца и попита:
— Мога ли да ви помогна?
— Вие трябва да сте Хендерсън.
Мъжът го изгледа подозрително.
— Откъде знаете?
— Една приятелка ми каза — отвърна Декър и посочи къщата. — Живеех тук допреди няколко години.
— Да не би да сте забравили нещо?
— Не, аз просто… — Декър замълча объркан.
— Вижте, не ме разбирайте погрешно — каза Хендерсън, — но ми се струва малко странно да стоите тук рано сутринта и да наблюдавате дома ми.
Декър извади служебната си карта от ФБР и му я показа.
— Моята приятелка от полицията ме осведоми, че сте купили къщата.
— Чакайте малко! — каза Хендерсън, вперил поглед в служебната карта. — Еймъс Декър?
— Да.
Хендерсън кимна, видимо смутен.
— Чух за… — започна той и погледна дъщеря си, която внимателно следеше разговора.
— Да… Е, приятен ден. Надявам се къщата и кварталът да ви харесват. Мястото е подходящо за отглеждане на деца — каза Декър, обърна се и продължи по улицата, а Хендерсън включи на скорост и потегли.
Беше глупаво да се връща тук. Притесни човека напълно излишно. И защо го направи? Не беше нужно да идва, за да си припомни каквото и да било. Всичко беше запечатано в главата му. Кристално ясно. Завинаги.
И ужасно болезнено.
Декър се върна по обратния път и влезе във фоайето на хотела. Джеймисън тъкмо излизаше от асансьора.
— Божичко, сега ли се прибираш? — възкликна тя и огледа мокрите му дрехи.
— Добро утро и на теб, Алекс. Искаш ли да закусим?
Джеймисън го последва в ресторанта. Двамата седнаха, поръчаха си закуска и отпиха от кафето си.
— Е, научихте ли нещо от Сюзан Ричардс? — попита тя.
— Не си призна за убийството на Хокинс, ако това имаш предвид. Но няма солидно алиби. Каза, че е спала през цялата нощ.
— Нормално е предвид часа, в който е убит Хокинс.
— Възможно е да стесним времевия диапазон, след като разговаряме със съседите. Не вярвам да е тя. Твърди, че не е имала представа, че Хокинс е в града. Струва ми се логично.
— Освен ако не го е видяла случайно на улицата.
— Аз го видях и не можах да го позная. А прекарах доста време с него, макар и преди години.
— Чу ли се с Богарт? Получи ли разрешение да работиш по случая?
— Ами… говорихме — каза Декър. — Изненадан съм, че не ти е звъннал.
— Не, не е. Какво ти каза?
В този момент храната им пристигна.
— Ще ти разкажа по-късно.
— Между другото, браво, че си поръча вегетариански омлет и пропусна бекона.
— С какъвто се събереш, такъв ставаш.
— Изглеждаш добре, Декър, и това ме радва.
— Преувеличаваш, но все пак благодаря.
Той остави ножа и вилицата и допи кафето си.
— За какво си мислиш? — попита Джеймисън.