— Как в града се разхожда убиец, който смята, че му се е разминало, и това ме вбесява.
— Само за това ли?
Декър я изгледа с любопитство.
— Малко ли ти се струва?
— Искам да кажа, изпитваш ли някаква вина за случилото се с Мерил Хокинс?
— Не съм натиснал аз спусъка. Не съм го убил аз. Не съм го карал да идва тук и да иска преразглеждане на случая.
— Но някой го е убил и ти смяташ, че този факт потвърждава възможността да е невинен, нали? Сам почти го каза.
— А това ще означава, че съм допуснал грешка — изрече бавно Декър.
— Не бих го нарекла така. Ти си разследвал случая и всички доказателства за вината му са били налице. Аз бих стигнала до същия извод.
— Но ако действително е невинен, трябва да оправя нещата.
Джеймисън повдигна вежди.
— Защото бремето на всички световни проблеми неизменно пада на твоите рамене?
— Не на световните проблеми. А на един случай, върху който работих някога. Нося отговорност за него. Моите действия са отнели свободата на Хокинс.
— Не, смятам, че неговите действия са отнели свободата му.
— Но само ако е виновен — каза Декър. — Ако не е, нещата се променят.
Джеймисън завъртя чашата кафе в ръцете си.
— Ако някой го е натопил, то със сигурност е знаел какво прави. Кой би могъл да му има зъб?
— Логичен въпрос — кимна Декър. — Но нямам отговор. Хокинс е бил опитен механик, преди да го съкратят от завода, в който е работил. После се хващал тук-там, но все временно. Не отказвал работа, само и само да свърже двата края.
— Това се случва с доста хора в наши дни.
Декър погледна значката на ФБР, която Джеймисън бе закачила на ревера си.
— Как се чувстваш? — попита я.
— Много добре. Защо и ти не кандидатстваш?
— Прекалено стар съм. Има възрастово ограничение — трийсет и седем години. Изключения се правят само за ветерани от армията. А и дори да ме приемат, няма да издържа изпита за физическа годност.
— Не се подценявай. И след като си запознат с изискванията, предполагам, че си проучил тази възможност.
Той сви рамене.
— Мога да работя и без федерална значка. Все още съм полицай. Имам право да извършвам арести. — После помълча и добави: — А ти винаги ми пазиш гърба.
— Вярно е.
— Рано сутринта минах покрай старата ми къща.
Джеймисън се изненада от признанието му.
— Защо?
— Не знам. Краката ми сякаш сами ме понесоха натам и докато се усетя, вече стоях отпред. Запознах се с човека, който живее в нея, видях момиченцето му. Ланкастър ми разказа за тях. Малко се стреснаха, като ме видяха да стоя на ъгъла, но бащата знаеше какво се е случило… Мина добре.
Джеймисън се приведе напред.
— Сигурно не искаш да го чуеш, Декър, но въпреки това ще го кажа. — Тя замълча, явно подбираше думите си много внимателно. — В някакъв момент ще се наложи да загърбиш миналото. Разбирам желанието ти да се връщаш тук, да идваш на гробовете им… Но трябва да живееш. Това означава, че трябва да продължиш напред и по-рядко да поглеждаш назад. Каси и Моли не биха искали да останеш в плен на миналото.
— Дали? — каза рязко Декър. — Те не биваше да умират, Алекс. Ако някой трябваше да е мъртъв, това съм аз.
— Но не си. Ти си жив и трябва да продължиш да живееш заради тях и заради себе си. В противен случай всичко е било напразно.
Декър се надигна.
— Ще взема душ и ще се преоблека. А после отиваме да търсим убиеца. Среща във фоайето след половин час.
— Но ти трябва да поспиш!
— Би било чиста загуба на време.
Той се отдалечи, а Джеймисън го проследи с тъжен поглед.
7
Декър остави горещата вода да облива главата му цяла минута, преди да си сложи шампоан. Миг по-късно получи кратка паническа атака, защото не успя да си спомни любимия цвят на Каси. После всичко си дойде на мястото и мозъкът му подаде нужната информация.
Опря глава на плочките в банята. По дяволите, нова засечка. Явно машината се е повредила, защото аз съм машина, нали?
Дали паметта му щеше да продължи да му изневерява? И то точно когато трябваше да работи възможно най-прецизно? Или щеше да настъпи момент, в който просто да спре да функционира? Последва нова ужасяваща мисъл: да не би да настъпваха усложнения вследствие на мозъчната контузия преди години? Хронична травматична енцефалопатия ли беше това?
Декър спря душа, подсуши се и облече нови дрехи. Психически бе на ръба на силите си, чувстваше се уморен физически, но поне беше чист.
Джеймисън го очакваше във фоайето. Качиха се в колата и тя попита: